Агата Кристи - Смъртта на лорд Еджуеър

— Питам се защо ли споделяте всичко това? — измърмори Поаро.

— Казахте ли нещо?

— Добре ли я познавате, мосю?

— Да, мисля, че може да се каже и така… — Пак се засмя.

Направи ми впечатление горчивината в смеха му.

— А вие какво мислите? — рязко се обърна Брайън към останалите.

— О, Джейн е егоистка — съгласи се госпожа Уидбърн. — Но за една актриса това е задължително — как иначе би изявила личността си?

Поаро не отговори. Втренчен бе в Мартин и го изучаваше с необяснимо за мен любопитство.

В този момент Джейн влетя откъм съседната стая, следвана от Карлота Адамс. Изглеждаше доволна от „оправянето на лицето си“, каквото и да означаваше този израз. Само че на мен то ми изглеждаше непроменено, просто защото не виждах как може да стане по-красиво.

Вечерята премина весело, макар от време на време да усещах около себе си някакви подмолни течения — нещо, което ми беше трудно да си обясня.

Според мен Джейн Уилкинсън нямаше нищо общо с това. Тя беше просто една откровена млада жена, чужда на задни помисли. Пожелала бе да говори с Поаро и незабавно постигна своето. Сега очевидно се намираше в особено добро настроение. Поканата й към Карлота Адамс приех като обикновен каприз. Явно Джейн се бе забавлявала като дете на сполучливата имитация на собствената си личност.

Не, тези подмолни течения нямаха нищо общо с Джейн Уилкинсън. И все пак откъде идеха те тогава?

Започнах да изучавам гостите по ред. Брайън Мартин? Той със сигурност не се държеше естествено. Това обаче навярно се дължеше на факта, че е филмова звезда. Притежаваше прекаленото самочувствие на суетен мъж, свикнал постоянно да играе роли.

Във всеки случай Карлота Адамс се държеше нормално. Беше скромна девойка с приятен гърлен глас. Възползувах се от случая, че съм близо до нея, и се постарах да я проуча по-внимателно. Тя безспорно притежаваше чар, но от по-особено естество. Очарованието й бе лишено от някоя по-характерна черта. Тази липса като че ли предизвикваше определено размиване на индивидуалността й. Дори външният й вид го доказваше — мека, тъмна коса, сини, някак безизразни очи, бледо лице и подвижна и чувствителна уста. Безспорно симпатично лице, но човек трудно би я разпознал, ако я срещнеше с други дрехи.

Изглеждаше доволна от комплиментите и благоразположението на Джейн. Помислих си, че всяко момиче на нейно място би реагирало така, но точно в този момент се случи нещо, което ме накара да променя малко прибързаните си изводи.

Карлота Адамс погледна през масата към домакинята, която тъкмо се обръщаше към Поаро. Погледът й просто съвсем хладно и целенасочено изучаваше Джейн Уилкинсън, но най-вече ме порази недвусмислената враждебност на тези бледосини очи.

Може би си въобразявах. Навярно беше най-обикновена професионална завист. Джейн определено се бе изкачила вече на своя творчески връх, докато Карлота се намираше едва в неговото подножие.

Огледах останалите трима. Какво можеше да се каже за господин и госпожа Уидбърн? Той беше висок, едва ли не мъртвешки слаб, а тя — закръглена и приказлива жена с приятна външност. Бяха богати и обожаваха всичко, свързано с театъра. Това, изглежда, бе единствената им страст, а за тяхно съжаление аз се оказах зле информиран събеседник поради отсъствието ми от Англия. В крайна сметка госпожа Уидбърн скоро ми обърна широкия си гръб и просто забрави, че съществувам.

Последният член на компанията беше мургавият младеж с кръгло и весело лице, който придружаваше Карлота Адамс. Още от самото начало той не ми се стори толкова трезвен, колкото подобава на човек на негово място. Все повече се наливаше с шампанско и затвърждаваше това мое впечатление.

Пренебрежението на околните явно му действаше потискащо. Първата половина от вечерята прекара в мрачно мълчание. Към края обаче изля душата си пред мен, навярно останал с впечатлението, че се числя към кръга на най-старите му приятели.

— Искам да кажа, че… — говореше той. — Не, не това. Не, стари момко, това не е…

Тук умишлено не предавам склонността му да слива думите си.

— Искам да кажа… — продължи той. — Да, питам ви! Да вземем едно момиче, което… ами което си пъха носа навсякъде и само обърква нещата. Не съм й казвал нито дума по така. Тя не е такова момиче. От пуританско потекло е, пристигнали още с „Мейфлауър“… нали разбирате? Дявол го взел — момичето е почтено! Искам да кажа… Какво говорех всъщност?

— Че не ви е било лесно — опитах се да го утеша аз.