Джоан Харис - Джентълмени и играчи

Мама никога не пишеше, всяко споменаване за нея също се смяташе за глезотия и не след дълго аз започнах да забравям как изглежда. Баща ми обаче криеше под дюшека си шишенце парфюм, останало от нея, и когато беше навън по работа или в кръчмата с приятели, аз понякога се промъквах в стаята му, поръсвах малко от парфюма — казваше се „Цинобър“ — на възглавницата си и си представях, че мама гледа телевизия в съседната стая или че е отишла за малко до кухнята, за да ми донесе чаша мляко, и след малко ще се върне, за да ми прочете приказка. Доста глупаво наистина: тя не правеше такива неща дори когато си беше у дома. Така или иначе, след време баща ми трябва да е изхвърлил шишето, защото един ден то изчезна и вече не можех да си припомня уханието й.

Наближаваше Коледа, а с нея — лошо време и още повече работа за портиера, та така и не успяхме да пием чай на поляната. От друга страна, се чувствах добре. Още тогава бях самотно дете, мълчаливо в компания, незабележимо в училище. През първия триместър странях от всички, не се задържах вкъщи, играех в заснежената гора зад „Сейнт Осуалдс“ и изследвах всеки инч от територията на училището, като внимавах да не прекрачвам забранената черта.

Открих, че по-голямата част от „Сейнт Осуалд“ е недостъпна за страничния наблюдател: основната сграда се криеше зад дълга редица тополи — сега голи — по ръба на алеята, а паркът беше ограден от всички страни от стени и плетове. Но през портите се виждаше тревата, окосена и подравнена до съвършенство от баща ми, игрището за крикет със стройните огради, параклисът с ветропоказателя и надписите на латински. По-нататък се простираше свят, незнаен и далечен за мен като Нарния или Оз, свят, който никога нямаше да бъде мой.

Моето училище се наричаше „Аби Роуд Джуниърс“, малка тромава сграда на общинска земя, с неравно игрище, разположено под наклон, и два входа, над които върху зацапан камък беше издълбано „МОМЧЕТА“ и „МОМИЧЕТА“. Не го харесвах, но въпреки това се ужасявах от преместването си в „Сънибанк Парк“, голямото общообразователно училище, където трябваше да уча съгласно разпределението си по местоживеене.

Още от първия си ден в „Аби Роуд“ с учудване наблюдавах учениците от „Сънибанк“ — евтини зелени пуловери с емблеми на гърдите, спортни раници, цигари, лак на косите. Нямаше да ме харесат, знаех го. От пръв поглед нямаше да ме харесат. Веднага го усетих. Аз бях мършаво дете, дребно за възрастта си, и спадах към прилежните ученици. В „Сънибанк Парк“ щяха да ме разкъсат.

Досаждах на баща си с въпроси:

— Защо? Защо в „Парк“? Защо там?

— Не се глези. В „Парк“ няма нищо страшно, хлапе. Училище като училище. Всичките са еднакви.

Е, не беше вярно. Дори аз го знаех. „Парк“ ме изпълваше с любопитство, с неприязън. И щом пролетта започна да настъпва по голата земя и по живия плет да се разпукват бели пъпки, аз отново погледнах табелата „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“, старателно изписана с почерка на баща ми, и се запитах: Чия е тази заповед? Защо по-нататък от това място, а не от друго? И още по-припряно и нетърпеливо: Какво ще стане, ако премина ограничителната линия?

Там нямаше стена, нямаше никакво видимо заграждение. Не беше и необходимо. Имаше само път, жив плет край него и — няколко ярда по-нататък — табелата. Стърчеше нахално, предизвикателно, властно и самоуверено. Зад нея си представях опасна, непредсказуема територия. Там можеше да има всичко: противопехотни мини, капани, охрана, скрити камери.

О, изглеждаше напълно безопасно — не по-различно от отсамната страна. Но табелата ми казваше друго. Оттатък нея беше заповедта. Там беше властта. Всяко нарушаване на заповедта щеше да доведе до наказание, загадъчно и зловещо. Нито за миг не се съмнявах в това: липсата на подробности само усилваше заплахата, която витаеше във въздуха.

Затова аз сядах на почтително разстояние и наблюдавах забранената територия. Беше странно успокоително да знам, че поне тук Заповедта и Редът се спазват. Виждах полицейските коли пред „Сънибанк Парк“. Виждах графитите по стените на сградите и момчетата, които хвърляха камъни по спрелите коли. Чувах ги да крещят на учителите на излизане от училище и виждах дебелата козирка от бодлива тел над служебния паркинг.

Веднъж видях как група от четирима или петима бяха наобиколили едно момче. То беше малко по-голямо от мен, облечено по-грижливо от останалите ученици в „Сънибанк“. Още щом забелязах книгите, които носеше под мишница, разбрах, че ще го бият. На места като „Сънибанк“ любителите на книги бяха лесна плячка.