Патриша Корнуел - Двойни убийства

Предната врата се отвори, докато излизах от колата си. Пат Харви изсуши ръцете си с кърпа за чинии и ми се усмихна смело от върха на стълбите. Лицето й беше бледо, очите — зачервени и изморени.

— Чудесно е, че дойдохте, доктор Скарпета. — Тя ме покани да вляза: — Моля, влезте.

Фоайето бе просторно като всекидневна. Последвах я през официалния хол към кухнята. Мебелировката датираше от осемнайсети век. От стена до стена лежаха ориенталски килими. По стените висяха оригинални картини от импресионисти, а в камината артистично бяха подредени букови цепеници. Кухнята поне изглеждаше функционална и обитаема. Останах с впечатлението, че в къщата няма никой друг.

— Джейсън и Майкъл са навън с баща си — обясни тя, когато попитах. — Момчетата пристигнаха тази сутрин.

— Колко големи са те? — запитах аз, докато тя отваряше вратичката на фурната.

— Джейсън е на шестнайсет, а Майкъл — на четиринайсет. Деби е най-голямата.

Пат Харви се огледа наоколо за ръкавиците за тенджери, изключи фурната и постави печеното на котлона. Ръцете й трепереха, докато вадеше нож и лопатка от чекмеджето.

— Бихте ли желали вино, чай, кафе? Това е съвсем леко. Забърках и една плодова салата. Помислих си дали не искате да седнем отвън на терасата. Надявам се, че ще ви хареса.

— Чудесно ще бъде — отговорих. — А и с удоволствие бих пила едно кафе.

Тя отвори разсеяно фризера и извади пакет „Ирландски крем“ от него. Отмери необходимото количество и го сложи в кафеварката. Гледах я, без да проговоря. Изглеждаше отчаяна. Съпругът и синовете й не бяха у дома. Дъщеря й беше изчезнала, а къщата — празна и прекалено тиха.

Пат Харви не започна да задава въпроси, докато не седнахме на терасата. Плъзгащите се врати бяха отворени, реката под нас проблясваше на слънцето.

— Това, което направиха кучетата, доктор Скарпета — започна тя, ровейки из салатата си. — Имате ли някакво обяснение?

Имах, но не исках да го споделя с нея.

— Очевидно кучето се разстрои. Но с другото не стана така, нали? — забележката й бе поднесена като въпрос.

Наистина другото куче — Салти — реагира по съвсем различен начин от Нептун. След като то подуши седалката на шофьора, Гейл закачи нашийника му и изкомандва „Търси“. Кучето потегли като състезателна хрътка. То премина покрай отбивката и мястото за пикник. После потегли Гейл през паркинга към магистралата и за малко щяха да го смачкат, ако тя не беше изкрещяла: „Седни!“. След това те пресякоха внимателно шосето и се отправиха към другото място за отдих, което се намираше точно срещу онова, където бе открит джипът на Дебора. Най-накрая хрътката изгуби следата на паркинга.

— Трябва ли да вярвам — продължи госпожа Харви, — че който и да е карал джипа на Деби за последен път, е излязъл от колата, пресякъл е западното място за отдих и шосето, влязъл в кола, паркирана в източната част, и си е тръгнал?

— Това е възможно обяснение — отговорих аз, като едва се насилвах да хапна нещо.

— Какво друго възможно обяснение има, доктор Скарпета?

— Хрътката е усетила някаква миризма. Колкото до това от кого или от какво — не знам. Може да е била миризмата на Дебора, Фред или трети човек…

— Джипът е стоял там с часове — прекъсна ме госпожа Харви, гледайки втренчено към реката. — Предполагам, всеки би могъл да влезе вътре, за да търси пари или нещо ценно. Стопаджия, скитник, пешеходец, който после е пресякъл до другата страна на магистралата.

Не й напомних очевидното. Полицията бе открила портфейла на Фред Чейни в жабката заедно с кредитни карти и трийсет и пет долара в брой. Не изглеждаше да е ровено в багажа на двойката. Доколкото някой можеше да каже, от джипа не липсваше нищо, освен хората, които са били в него, и чантата на Дебора.

— Начинът, по който реагира кучето — продължи тя сухо. — Струва ми се, това не е обичайно. Нещо го изплаши. Най-малкото — разтревожи го. Различна миризма — не тази, която усети другото куче. Мястото, където сигурно Деби е седяла… — Гласът й заглъхна, когато очите й срещнаха моите.

— Да. Изглежда, двете кучета са усетили различни миризми.

— Доктор Скарпета, моля ви, бъдете откровена с мен. — Гласът й затрепери. — Не жалете чувствата ми. Моля ви. Знам, че кучето нямаше да се разстрои толкова много, ако за това нямаше основателна причина. Естествено, вашата работа ви е срещала с доста претърсвания с хрътки. Сблъсквали ли сте се с това и преди — с подобна реакция от страна на кучетата?