Дейвид Балдачи - Родени за ченгета

В седем и половина Рой вкара колата в гаража на офис сградата в Джорджтаун на самия бряг на реката. Грабна куфарчето си от съседната седалка и натисна дистанционното. Аудито реагира с тихо писукане на автоматичните ключалки. Качи се във фоайето с асансьора и поздрави едрия трийсет и няколко годишен охранител Нед, който дъвчеше хотдог и лениво прелистваше списание за бодибилдинг. Рой обаче беше наясно, че ако му се наложи да стане от стола си и да подгони някой нарушител, Нед не само няма да го настигне, но и ще има нужда от изкуствено дишане уста в уста.

Рой влезе в асансьора, плъзна картата в процепа и натисна бутона за шестия етаж. Работното време на „Шилинг и Мърдок“ започваше в осем и половина. Това го принуди да използва картата и за отключване на остъклената двойна врата на юридическата кантора.

„Шилинг и Мърдок“ имаше четирийсет и осем юристи във Вашингтон, двайсет в Лондон и двама в Дубай. Рой беше работил и на трите места. До Близкия изток прелетя на борда на частния самолет на някакъв шейх, който имаше бизнес контакти с един от клиентите на „Шилинг и Мърдок“. Беше „Еърбъс А380“, най-големият пътнически самолет в света. Той можеше да превозва над шестстотин обикновени пътници или двайсетина късметлии, които да се радват на главозамайващ лукс. Кабината на Рой се оказа просторен апартамент с легло, канапе, бюро, компютър, телевизор с двеста телевизионни канала и неограничено количество игрални филми при поискване, както и добре зареден минибар. Разполагаше и с личен асистент — красива млада жена от Йордания със съвършена фигура. Рой натискаше копчето за повикване почти през целия полет.

Пое по коридора към кабинета си. Кантората на „Шилинг и Мърдок“ разполагаше с всички удобства, но не можеше да се сравнява с лукса на онази кабина в еърбъса. Лично той не се нуждаеше от много. Бюро, стол, компютър и телефон му бяха напълно достатъчни. Единствената глезотия беше миниатюрният баскетболен кош, закрепен на вътрешната страна на вратата. Имаше навика да изстрелва в него малки гумени топки — най-често, когато обмисляше нещо или говореше по телефона.

Срещу десет-единайсет часов работен ден и заети понякога уикенди Рой получаваше основна заплата от 220 000 долара годишно и около 60 000 долара бонуси. Имаше златна карта за пълно медицинско обслужване и един месец платен отпуск, през който можеше да се забавлява на воля. Заплатата му се повишаваше с около 10 процента годишно, което означаваше, че следващата година доходите му щяха да надхвърлят триста бона. Добра сума за бивш спортист с юридически стаж от някакви си пет години и едва двайсет и четири месеца в тази кантора.

Рой вече се занимаваше с търговски сделки и по тази причина не стъпваше в съдебната зала. Най-хубавото беше, че не се налагаше да изчислява часовете, които е отделил на клиентите на фирмата, тъй като всички те бяха на дългосрочни договори за юридически услуги, освен ако не възникнеше нещо извънредно. Но откакто работеше тук, нямаше такъв случай. След трите години самостоятелна практика Рой се беше опитал да получи назначение като обществен защитник във вашингтонската окръжна прокуратура, но за това престижно място се бореха прекалено много кандидати. Ето защо Рой стана адвокат по наказателни дела — една авторитетно звучаща титла, която обаче не означаваше нищо повече от включване в одобрен от съда списък на правоспособни адвокати, готови да приемат трохите от обществените защитници.

Рой бе разполагал с офис на няколко пресечки от съдебната палата, който делеше с още шестима адвокати. Всъщност те имаха и обща секретарка, помощник на хонорар, факс и ксерокс и бяха изпили заедно хиляди литри долнокачествено кафе. Тъй като повечето клиенти на Рой бяха виновни, той бе прекарал голяма част от времето си в уговаряне на споразумения с прокурорите.

Единствените случаи, в които те искаха да дадат ход на съдебен процес, бяха, за да си осигурят необходимите часове в съда или за да вдигнат шум около себе си, когато доказателствата бяха неоспорими и обвинителната присъда — сигурна.

Рой беше мечтал да играе в НБА, но в крайна сметка осъзна, че в страната има страшно много баскетболисти с далеч по-големи качества от него, но пак не успяваха да стигнат до професионални договори. Това беше главната причина да постъпи в юридическия факултет. Уменията му с топката не бяха достатъчно добри за професионална кариера. Понякога се питаше колко ли бяха високите адвокати с биография като неговата.