Дейвид Балдачи: Родени за ченгета

Роуз бе посетила Мейс още на втория ден от пребиваването й в затвора. Посланието й беше ясно: тук ролята на месия се изпълнява от Хуанита и тя получава всичко, което пожелае. Затова Мейс трябва да я приеме с отворени обятия. Такива бяха правилата в Хуаниталенд. Но въпреки това Мейс бе отхвърлила офертата й няколко пъти. Хуанита се бе отказала от натиска малко преди нещата да излязат извън контрол. Мейс подозираше каква е причината, без да е сигурна. През следващите две години тя продължи да се бори за живота си всеки ден и всеки час, прибягвайки до всичко, с което разполагаше — ум, улични хитрини и развитите напоследък мускули.

Мейс се насочи към Блок Б, където се намираше килията й. Точно в седем вечерта заключваха вратите. Толкова по въпроса за поредната вълнуваща неделна вечер. Мейс седна на желязното легло. Дюшекът върху него беше толкова тънък, че почти прозираше. За двете години, през които бе спала на това легло, тялото й вече познаваше всяка вдлъбнатина на пружината. Но краят наближаваше. Оставаха й само три дни. Всъщност два, ако преживееше настъпващата нощ.

Хуанита знаеше кога ще я освободят, което беше причината да я препъне. Да играе по нервите й. Никак не й се щеше да изпусне жертвата си. Затова Мейс зае позиция в ъгъла на килията, свита на топка. Пръстите й се стегнаха в юмруци, а в дланите си стискаше два лъскави остри предмета, които дълго време беше държала в специално скривалище, неизвестно дори на надзирателите. Вечерта постепенно премина в нощ. Настъпваше царството на злото, което изключваше всякакви човешки чувства. Тя знаеше, че по някое време вратата на килията ще се отвори, докато надзирателите от нощната смяна уж душеха на друго място за дрога, секс или и двете заедно.

Месията щеше да влезе с една-единствена мисъл в главата: да не позволи на Мейс отново да зърне светлината на свободата. В продължение на две години се беше подготвяла за този миг. Стегнатото й тяло потръпваше от притока на адреналин.

Три минути по-късно вратата на килията се плъзна встрани.

Но посетителката не беше Хуанита.

Тя също беше висока над метър и осемдесет, може би заради токовете на излъсканите до блясък ботуши. Униформата й беше различна от тази на надзирателите. Бе чиста и й стоеше добре. От русата й коса се носеше непознат за това място аромат.

Посетителката влезе в килията. Светлината отвън беше слаба, но достатъчна, за да се видят четирите звезди на всеки от пагоните й. В полицията на окръг Колумбия съществуваха 11 ранга. Четирите звезди означаваха, че притежателката им е с най-високия ранг.

Мейс вдигна глава, продължавайки да стиска юмруци.

Посетителката погледна надолу.

— Здрасти, сестричке — поздрави началникът на полицията в окръг Колумбия. — Какво ще кажеш, ако час по-скоро те измъкнем оттук?

Рой Кингман направи финт по време на дрибъла и пусна пас между краката на защитника. Топката беше поета от гигант, когото наричаха Йоаким. Той я заби в коша със страшна сила, а темето му почти надскочи горния ръб на обръча.

— Двайсет и едно, край на мача — обяви Рой и избърса потта от лицето си.

Десетимата младежи събраха нещата си и тръгнаха към душовете. Беше шест и половина сутринта, но Рой вече беше успял да изиграе три игри с пълни отбори в неговия спортен клуб в северозападната част на окръг Колумбия. Бяха изминали осем години от деня, в който се оттегли като пойнт гард на отбора „Кавалиърс“ на Университета на Вирджиния. Макар че беше висок „само“ метър и осемдесет и осем, той все пак успя да изведе отбора си до участие в първенство на Атлантическата дивизия. Това се случи през последната година от следването му благодарение на упорити тренировки, прекрасна ориентация на терена, отлична техника и мъничко късмет. Но този късмет им изневери в четвъртфинала на Националното първенство, когато се изправиха срещу солидния отбор на Канзас.

Гардът на „Джейхокс“ се оказа пъргав като котка и невероятно бърз. Макар и само метър и осемдесет, той забиваше топката в коша с невиждана лекота. Успя да наниже дванайсет тройки, като при повечето от тях пръстите на Рой бяха под носа му. Направи и десет асистенции, принуждавайки гарда на „Кавалиърс“ да регистрира повече грешки, отколкото кошове. Рой не би искал да си спомня по този начин за своята четиригодишна кариера в студентския баскетбол. Но днес, естествено, си спомняше за нея именно благодарение на онзи злощастен мач.

Взе душ и започна да се облича. Бялата трикотажна риза, сивите панталони и синьото спортно сако бяха обичайното му работно облекло. Той хвърли сака си в багажника на сребристото ауди и потегли към службата си. Едва минаваше седем, но имаше много работа и предпочиташе да започне отрано.