Дейвид Балдачи: Родени за ченгета

— Но това беше преди десет години.

— Мафията има дълга памет.

По гърба на Мелдън полазиха тръпки.

— Искам закрила за семейството си, ако някой побъркан е тръгнал да си отмъщава! — изрече с треперещ глас той.

— Пред къщата ви вече е паркирана кола с двама агенти.

Прекосиха Потомак и навлязоха в централната част на града. До Вашингтонското оперативно бюро на ФБР имаше само няколко минути. Колата пред тях зави наляво по тясна уличка. Мелдън я последва.

— Защо минаваме оттук?

— Наскоро откриха нов подземен гараж, от който се стига до Бюрото по обезопасен тунел. Така е по-бързо и по-сигурно. В наше време никой вече не знае от кого и как е наблюдаван. Може би от „Ал Кайда“ или от някой нов Тимъти Маквей…

— Ясно — каза адвокатът и го погледна притеснено.

Това беше последната дума, изречена от Джейми Мелдън.

Тялото му се парализира от мощен електрически заряд почти едновременно с тежкия крак, който стъпи на спирачката. Ако беше в състояние да вижда, Мелдън без съмнение би обърнал внимание на факта, че агент Райгър носи ръкавици, а между пръстите си държи малка черна кутия със стърчащи от нея електроди. Райгър слезе от колата, а тялото на Мелдън се люшна встрани.

Другата кола спря на няколко метра по-напред. От нея изскочи Хоуп и се затича към тях. Двамата мъже измъкнаха Мелдън и го подпряха с лице към голям контейнер за смет. Райгър извади пистолет със заглушител, опря го в тила му и натисна спусъка.

Прехвърлиха трупа в контейнера. Райгър седна зад волана на колата му и последва партньора си по обратния път. Тялото на Мелдън потъна сред боклуците.

Райгър измъкна джиесема си и натисна бутона за бързо набиране. От другата страна вдигнаха след първия сигнал.

— Готово — съобщи лаконично той, прекъсна връзката и пусна телефона в джоба си.

Мъжът насреща направи същото.

Преодолявайки болката от допира на тежкото куфарче до сакатия му крак, Джарвис Бърнс полагаше върховни усилия да не изостава от групата, която прекоси пистата, изкачи металната стълбичка и потъна в утробата на самолета.

Белокос мъж с набраздено от бръчки лице се обърна да го погледне. Той бе директорът на националното разузнаване Сам Донъли — пост, който автоматично го правеше шпионин №1 на Америка.

— Как си, Джарв?

— Отлично, господин директор.

Десет минути по-късно „Еър Форс 1“ излетя в ясното нощно небе и пое към военновъздушната база „Андрюс“ в Мериленд.

Шейсет и осем, шейсет и девет, седемдесет…

Гърдите на Мейс Пери докоснаха пода. Дойде ред на последната серия упражнения. Изпъкналите й трицепси потрепваха от върховното усилие. Устата й жадно поемаше въздух, по челото й се стичаше пот. Тялото й зае позиция за коремни преси. Сто. Двеста, след което престана да ги брои. Дойде ред на повдигането на тежести с изпънати крака. Пет минути по-късно мускулите й започнаха да протестират, но тя продължи, без да обръща внимание на болката.

Следваха набиранията. Когато дойде тук, можеше да направи максимум седем. Сега брадичката й изскочи над лоста двайсет и три пъти. Мускулите на раменете и ръцете й се превърнаха в жилави топки. Нададе последен, наситен с ендорфини крясък, изправи се и започна обиколки из просторното помещение. Една, две, десет, двайсет… Плавно увеличи скоростта. Не след дълго фланелката и шортите й прилепнаха към тялото, подгизнали от пот. Това я накара да се почувства добре. Единствено решетките на прозорците й разваляха удоволствието. Но скоро щеше да се раздели с тях. Само след три дни.

Тя вдигна старата баскетболна топка от пода, дриблира няколко пъти между краката си, след което я насочи към коша — железен кръг без мрежичка на грубо скованата дъска, прикрепена с болтове към стената. Ударът беше точен. Пое отскочилата топка, отдалечи се на пет метра вляво и стреля отново, този път с отскок. Премести се от другата страна и повтори упражнението. Стреля с отскок в продължение на двайсет минути от различни точки на полето. Наблягаше на техниката, опитвайки се да забрави къде се намира. Дори си представи одобрителния рев на публиката при победния кош, отбелязан от Мейс Пери. Това се беше случило по време на финалния мач на щатското ученическо първенство, когато тя беше абитуриентка.

— За олимпиадата ли тренираш, Пери? — разнесе се гърлен глас зад гърба й.

— Опитвам разни неща — отвърна тя, пусна топката и се обърна към дебелата жена в униформа, която държеше къса палка в ръка. — Може би, за да не полудея…