Дейвид Балдачи: Родени за ченгета

Сега вече всяка минута беше ценна. Броеше времето до свободата с нетърпение и страх, защото нищо не беше сигурно тук, между тези стени. С изключение на страданието.

Няколко минути по-късно, все още с мокра коса, Мейс се нареди на опашка в трапезарията, за да получи редовната порция безвкусна и мазна храна, която на всяко друго място — може би, с изключение на бюфетите в училищата и нискобюджетните авиокомпании — категорично би била обявена за негодна. Тя погълна минимално количество от нея, колкото да не умре от глад, а после се надигна от мястото си с намерението да изхвърли останалото на боклука. Изпод една от дългите маси, покрай които трябваше да мине, се протегна огромен крак. Мейс се спъна в него и се просна по очи. Таблата изтрака на цимента, а съдържанието й обагри пода в зеленикавокафяв цвят. Дежурните надзиратели в трапезарията извърнаха глави. Кракът, който я препъна, бе на затворничка на име Хуанита, която сведе очи към надигащата се Мейс и подхвърли:

— Тромава кучка!

Очите й потърсиха одобрението на затворничките, наобиколили я, като че ли е пчелата майка.

— Не е ли тромава кучка?

Всички от обкръжението й закимаха енергично — тая никаквица наистина беше най-тромавата кучка на света.

Хуанита тежеше над сто и двайсет килограма, равномерно разпределени върху огромното й туловище. Беше висока над метър и осемдесет, а Мейс беше с педя по-ниска и не тежеше повече от петдесет и пет килограма. На вид Хуанита беше мека и отпусната, докато Мейс беше твърда като стоманата на решетките, които изолираха лошите момичета от външния свят. Дебеланата обаче притежаваше огромна сила и можеше да я смаже с удивителна лекота. Излежаваше присъда за убийство на любовника си, смекчена от обстоятелството, че се бе признала за виновна в непредумишлено убийство. Инструментите, които бе използвала за престъплението, включваха крик на кола, запалка еднодневка и леснозапалими химически субстанции.

Говореше се, че в затвора й харесва много повече, отколкото навън. Защото тук Хуанита беше царица, докато там не беше нищо повече от поредната тлъста гъска, която не става за друго, освен за боксов чувал, инцидентен куриер на дрога и оръжие или инкубатор за поредното бебе на някой, който неизменно изчезваше преди раждането. С други думи, беше обречена от мига, в който се беше появила на бял свят.

Всичко това обясняваше безумствата, които тази жена беше извършила зад стените на затвора. Сред тях фигурираха две въоръжени нападения и опит за вкарване на оръжия и наркотици, които прибавиха още дванайсет години към първоначалната й присъда. При това темпо тя несъмнено щеше да остане зад решетките, докато я изкарат с краката напред и я заровят в някое гробище за бедняци. След което изобилието от мазнини и кости щяха да се превърнат в тор и едва ли някой щеше да си спомня за нея.

Но жива тя беше опасна: тъй като нямаше какво да губи, нямаше и задръжки. Независимо от броя на коремните преси и обиколките на залата Мейс не можеше да се сравнява с Хуанита, тъй като за разлика от нея тя все още изпитваше чувства като състрадание и угризения.

Мейс стисна вилицата. Погледът й се плъзна по дебелата ръка на Хуанита, която лежеше върху масата. Оранжевият маникюр беше в тон с цвета на кожата й — изненадващо чиста, само с една малка татуировка на паяк. Съблазнителна мишена беше тази ръка.

„Не, за днес стига толкова“, напомни си тя. „Вече танцувах с Биреното шкембе. Нямам намерение да го повторя и с теб.“

Обърна се и продължи пътя си към контейнера за използвани чинии в ъгъла.

На прага спря и се обърна. Без да отделя мрачния си поглед от нея, Хуанита се наведе и прошепна нещо на затворничка с белезникава кожа на име Роуз. Тя беше попаднала в затвора заради опит да отреже мъжкия атрибут на съпруга си, използвайки любимия му нож за чистене на риба. Мейс бе научила, че мъжът не се появил на делото не за друго, а защото бил обиден на благоверната си за унищожаването на скъпоценния нож.

Роуз кимна и се ухили, разкривайки деветнайсетте зъба, които бяха останали в устата й. Човек трудно можеше да си представи, че това създание някога е било малко момиченце, което си е играло с кукли, седяло е на коленете на баща си, учило се е да пише красиво, било е мажоретка на футболните мачове в гимназията, мечтало е за нещо по-различно от сто и осемдесет месеца в тясна клетка и ролята на първа помощничка на пчелата майка с умствената нагласа на серийния убиец Джефри Дамър.