Дейвид Балдачи - Родени за ченгета

Но той отговори съвсем нормално.

— Да, сър. Рой е моят адвокат.

— Мисис Данфорт?

— Обвинението смята, че мистър Кингман е в състояние да защитава адекватно интересите на мистър Докъри — хладно се усмихна Мона. — Ние не възразяваме срещу присъствието му в съда като негов защитник.

Съдията я изгледа скептично, но кимна.

— Добре. Съдът приема доводите на обвинението. Обвиняемият ще остане в ареста до второ нареждане.

После той удари с чукчето си и обяви следващото дело.

— Как я караш? — попита Рой, обръщайки се към Капитана.

— Мислиш ли, че ще ме оставят там? Три квадратни метра с легло.

— За момента ти го гарантирам — кимна Рой. — Но не забравяй, че скоро ще те измъкнем от там.

— Добре, Рой, както кажеш. А сега искам да се прибера, за да не изпусна обяда.

Полицаите го изведоха от залата, а Рой тръгна към изхода.

— Впечатлена съм, Кингман. Бях готова да се обзаложа, че ще се подмокриш.

Рой се обърна и видя ухилената Мона Данфорт зад себе си.

— Надявам се обвинението ти да е скалъпено също толкова зле, колкото ироничните ти забележки — сухо отбеляза той.

— Ще разбереш по-скоро, отколкото очакваш.

Мона бутна вратата и му направи знак да излезе пръв. Той се намръщи при гледката на тълпата репортери, които се спуснаха към него.

— Какво, по дяволите… — Хвърли поглед към прокурорката, която невъзмутимо наблюдаваше микрофоните и касетофоните, протегнати към него.

— Нормално е за всеки, който е решил да играе във висшата лига — спокойно отвърна тя.

Рой разблъска тълпата и остави Мона да рецитира предварително подготвените си изявления. Но репортерите бяха толкова настоятелни, че като нищо можеха да го изтласкат обратно. Отнякъде се появи дълга ръка, която го дръпна към странична врата и светкавично я затръшна под носовете на най-нахалните репортери.

Бет го пусна и направи крачка назад.

— Благодаря ти, шефке.

— Очаквах, че Мона ще задрънка обичайните си глупости. Как мина?

— Нормално. Без изненади.

— Можеш да се измъкнеш от тук. — Тя посочи коридора вляво от себе си.

— Знам, че е малко странно за теб.

— Кое?

— Технически погледнато, ти би трябвало да си на страната на Мона. Но ако ние докажем тезата си, тя ще загуби. И най-вероятно ще стане за посмешище.

— Продължавай в същия дух, Кингман! — смушка го в ребрата тя. — Имаш всички шансове да ми станеш малко по-симпатичен!

Преди да се отдалечи по коридора, Рой изпита чувството, че успя да улови беглата й усмивка. Излезе навън и тръгна към колата си. Пред нея го чакаше висок младеж.

— Рой Кингман?

— Да?

Младежът пъхна в ръцете му руло с документи.

— Смятайте се за уведомен — обяви той и побърза да изчезне.

Рой свали ластика и ги прелисти.

„Шилинг и Мърдок“ бяха завели дело срещу него.

Сам Донъли не изглеждаше особено доволен, докато малката автоколона напускаше Белия дом. Беше генерал-майор от пехотата, заменил военната кариера с място в Конгреса. След години в Комисията по разузнаването към Камарата на представителите бе издигнат до създадения след 11 септември пост директор на националното разузнаване. Беше човек с опит и репутация на отличен администратор.

На седалката срещу него седеше Джарвис Бърнс. Задната част на лимузината беше изолирана от шофьора и бодигарда с дебело стъкло. Двамата се бяха сражавали заедно в блатата на Виетнам, а после всеки беше поел по пътя си. Когато се срещнаха отново, Бърнс, който се ползваше с пълното доверие на Донъли, получи всички права за управлението на една от най-важните свръхсекретни програми за борба с тероризма.

— Трудна среща, а? — подхвърли Бърнс.

— Много.

— Щеше ми се и аз да присъствам на нея.

— От време на време шефът на разузнавателната общност се присеща за нещо и привиква така наречените „големи момчета“. А аз му подхвърлям кокала, защото не мога да си позволя да го превръщам във враг. Директорът на националното разузнаване е пръв сред равни, така да се каже.

— Страхотна структура си имаме, няма що. Повечето държави разполагат с далеч по-ефективни служби.

— Каква ефективност да имаме при толкова много разузнавателни агенции, които се борят за място под слънцето и най-вече за бюджетно финансиране.

— Но резултатите са красноречиви.

— Абсолютно. След единайсети септември на американска земя няма нито една терористична атака. Това означава, че си вършим работата и президентът го разбира. Което е най-важното.