Патриша Корнуел - Крадци на лица

Не бе пожелал тържествена церемония, нито военни почести, които му се полагаха, нито полицейски коли да предвождат траурната процесия, нито пък топовни салюти или лафет, покрит с американското знаме. Желанието му беше просто да бъде кремиран, а прахта му да бъде разпръсната над мястото, което бе обичал най-много — обетованата Невър-Невър Ленд 41 41 Невър-Невър Ленд — царството на мечтите. — Б.пр. в Хилтън Хед, където се бяхме усамотявали двамата винаги когато можехме и бяхме забравяли като в мимолетен сън с какво се борехме.

Винаги щях да съжалявам, че бе прекарал последните си дни тук без мен и никога нямаше да превъзмогна безсърдечната ирония, че бях възпрепятствана да го придружа от убийствата, които Кари бе извършила. Това беше началото на края, довел до гибелта на Бентън.

Не беше честно да мисля, че не биваше да се намесвам в това следствие. Ако не го бях направила, някой друг щеше сега да присъства на погребение някъде по света, както го бяха правили и други в миналото, а жестоките престъпления нямаше да престанат. Започна да ръми слаб дъждец. Капките докосваха леко лицето ми, като студени ръце, навяващи тъга.

— Бентън ни е събрал днес тук в този ден, не за да каже „сбогом“ — започна словото си отец Лойд. — Той е искал да почерпим сили един от друг и да продължим да вършим онова, което той е правил цял живот. Да подкрепяме доброто, да осъждаме злото, да защитаваме повалените и да понасяме жестокостта на живота стоически, защото той никога не си позволи да нарани душите на другите. Бентън оставя този свят по-добър, отколкото го е заварил. Оставя и нас по-добри, отколкото сме били. Приятели мои, вървете и правете това, което той е вършил.

Отецът отвори библията на Новия завет.

— „Като правим добро, да се не обезсърчаваме, защото ще пожънем в свое време…“ 42 42 Послание на Св. ап. Павел до Галатяни (6:9). — Б.пр. — прочете той.

Усещах, че в мен се надига топла, тръпчива вълна. Не можах да спра сълзите си. Попивах очите си с книжна кърпичка и гледах надолу към пясъка, който бе напрашил върховете на черните ми велурени обувки. Отец Лойд докосна с върха на пръстите си устни и продължи да чете още строфи от Галатяните или може би от Тимотея?

Смътно схващах онова, което той казваше. Думите му се превърнаха в неспирен поток като вода, която неспирно тече. Не можех да разбера смисъла им, докато се мъчех да се преборя и да не давам воля на спомените, които ме връхлитаха. В съзнанието ми изникна образът на Бентън, облечен с червения си анорак, как седи навън и гледа към реката, когато го бях засегнала с нещо. Сега бих дала всичко на света, за да си взема назад всяка язвителна дума, която му бях казвала. И въпреки това той ме беше разбирал. Знаех, че ме беше разбирал.

Спомних си изваяният му профил и непроницаемото му лице, когато имаше други хора наоколо, освен мен. Те може би са го смятали за студен, а той всъщност беше като черупка, под която се криеше емоционална и нежна същност. Питах се дали ако се бяхме оженили, щях да се чувствам по-различно сега. Чудех се дали моето чувство за независимост не е било продиктувано от присъщата ми неувереност. Питах се дали съм сгрешила.

— „А ние знаем, че законът е добър, ако някой го употребява законно, като знае, че законът е установен не за праведник, а за беззаконници и непослушници, за нечестивци и грешници, за неправедни и скверни, за ония, крито оскърбяват баща си и майка си, за човекоубийци…“ 43 43 Първо послание на Св. ап. Павел до Тимотея. (1:8). — Б.пр.

Усетих, че въздухът зад мен се раздвижва, докато гледах към почти неподвижното потъмняло море. В този момент Спаркс застана до мен и ръцете ни леко се докоснаха. Погледът му беше насочен право напред, челюстите му бяха здраво стиснати. Както стоеше изопнат в тъмния си костюм, той се обърна към мен. Прочетох искрено съчувствие в очите му. Кимнах леко с глава в знак на благодарност.

— Нашият приятел е желал мир и доброта. — Отец Лойд беше обърнал на друга глава от Евангелието. — Искал е хармония, която жертвите, които е бранел, не са успели да постигнат. Не е искал насилие и скръб, необуздан гняв и безсънни нощи, изпълнени с ужас.

Чух перките на хеликоптера като в просъница. Тяхното бръмчене щеше завинаги да съпътства мисълта за моята племенница. Погледнах нагоре. Слънцето едва просветваше зад облаците, които сякаш играеха танц с воали, плъзгаха се неспирно насам-натам и никога не разкриваха напълно онова, което копнеехме да видим. Синевата прозираше през тях над хоризонта на запад от нас, накъсана и блестяща, като витраж, а дюната зад гърба ни беше озарена от светлина, докато природните стихии се надигаха. Бръмченето на хеликоптера се засили. Погледнах назад над палмите и боровете и забелязах, че предната част на хеликоптера леко се наклонява и започва да се снишава.