Патриша Корнуел - Крадци на лица

Спускахме се надолу с около тридесет метра една минута. Бях сигурна, че ще налетим право на „Швайцър“-а. Исках да се отклоня от пътя му, но Луси не желаеше и да чуе за това.

— Карай право към него! — изкрещя тя.

Не можах да чуя изстрелите, защото летяхме точно над „Швайцър“-а, толкова близо, че помислих, че ще закачим перките му. Тя продължи да стреля. Видях някакви светкавици, а после Луси хвана лоста за смяна на посоката и го насочи точно надясно, като по този начин ни отдалечи от „Швайцър“-а, докато той не избухна в кълбо от пламъци, които едва не погълнаха и нас. Луси пое управлението, а аз настроих уредите за аварийно кацане.

После силните ударни вълни, които ни блъснаха, отминаха и аз успях да видя пламтящите останки, които се сипеха над Атлантическия океан. Бяхме възстановили равновесието и правехме широк кръг. Загледах смаяно племенницата ми. Не можех да повярвам на очите си.

— Вървете на майната си! — каза тя студено, докато пламъците и надробеният на късове корпус на хеликоптера се сипеха в блесналата вода.

Тя се обади по радиото. Беше толкова спокойна, колкото не я бях виждала никога дотогава.

— Викам кулата! Хеликоптерът на бегълците експлодира. Останките му са на три километра и двеста от плажа на Райтсвил. Не се виждат оцелели. Кръжим и търсим признаци на живот.

— Прието. Нуждаете ли се от помощ? — чу се слисан отговор.

— Малко е късно за това. Не, засега нямаме нужда. Връщаме се при вас за незабавно зареждане с гориво.

— Прието — каза дежурният от кулата със заекване. — Карайте в посока право към нас. Местните власти ще ви посрещнат във военната база.

Но Луси направи още два кръга и се сниши до петнадесет метра, докато пожарникарски и полицейски коли летяха с голяма скорост и запалени сигнални лампи към брега. Обхванати от паника плувци излизаха бързо от водата, падаха и се бореха с вълните, разперили ръце, като че ги преследваше огромна бяла акула. Плаващите останки от хеликоптера се полюляваха над прииждащите вълни. Ярки оранжеви спасителни жилетки се виждаха тук-там, но в тях нямаше никой.

Една седмица по-късно

Остров Хилтън Хед

Времето тази сутрин беше облачно, а небето и морето — еднакво сиви, когато малцината от нас, които бяхме обичали Бентън Уесли, се събрахме на едно празно, открито място, недалеч от „Сий Пайнс“.

Паркирахме близо до общинските жилищни блокове и тръгнахме по пътеката, която водеше към дюните. Оттам минахме през пясъчните хълмове и брега, осеян с изхвърлени морски водорасли. Плажът тук беше по-тесен, пясъкът не толкова едър, а изхвърлените на брега дървета напомняха за чести бури.

Марино беше облякъл костюм от плат на тънки райета, бяла риза и тъмна вратовръзка. Помислих си, че може би за пръв път, откакто го познавах, го виждах толкова изискан. Луси беше в черно, но знаех, че ще я видя едва по-късно, защото имаше да свърши нещо много важно.

Беше дошла и Макгъвърн, както и Кенет Спаркс, но не защото бяха познавали отблизо Бентън, а в израз на уважение към мен. Кони, бившата съпруга на Бентън, и техните три вече пораснали дъщери стояха наблизо. Беше странно, че като ги гледах сега, не изпитвах нищо друго, освен тъга. Не хранехме вече обида, враждебност или страх. Смъртта ги бе заличила напълно, както животът преди това ги бе породил.

Имаше и други хора от славното минало на Бентън, пенсионирани агенти и дори бившият директор на Академията на ФБР, който пръв бе повярвал в ползата от посещенията на Бентън в затвора и анализите му за поведението на затворниците. Опитът му в тази насока беше вече остаряла и изхабена практика, опровергана от телевизията и киното, но навремето той бе бил новаторът, създателят на един по-добър начин да бъдат разбирани душевноболните, жестоки и зли хора.

Не беше дошъл пастор, защото Бентън не бе ходил на църква, откакто го познавах. Имаше само някакъв презвитериански свещеник, който даваше съвети на агенти, изпаднали в криза. Казваше се Джъдсън Лойд. Беше слаб, а рядката, побеляла коса опасваше горната част на главата му като кръгла луна. Отец Лойд беше сложил свещеническите си одежди и стискаше малка библия с черна кожена подвързия. Бяхме по-малко от двадесетина души, когато се събрахме на брега.

Нямаше музика или цветя, не звучаха прощални речи, нито химни, тъй като Бентън бе написал ясно в завещанието си какво иска да бъде направено. Той ме бе натоварил да се погрижа за тленните му останки, защото както се бе изразил: „Теб много те бива за такива неща, Кей. Знам, че ще изпълниш точно желанията ми“.