Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Очевидно е имала пари — отбелязах, докато Марино спираше пред знака за предимство.

Белокоса жена, разхождаща снежнобяла малтийска болонка, хвърли поглед към нас, когато кучето спря, за да подуши тревата и да свърши неизбежното.

— Каква безсмислена пухкава топка! — каза той и погледна презрително към жената и кучето. — Мразя такива псета. Лаят като смахнати и пикаят из цялата къща. Ако ще имаш куче, трябва да е нещо с големи зъби.

— Някои хора просто искат компания — отговорих аз.

— Да.

Марино спря, после се върна към предишната ми забележка.

— Берил Мадисън е вложила повечето си пари в къщата. Каквито спестявания е имала, издухала ги е там, в педерасткия град. Още сортираме документите й.

— Някой ровил ли е в тях?

— Не изглежда така — отговори той. — Открихме, че добре се е справяла като писателка. Имала е акъл за пари. Явно е използвала няколко псевдонима. Ейдър Уайлдс, Емили Стратън, Едит Монтегю.

Никое от имената не звучеше познато, освен Стратън. Казах:

— Бащиното й име е Стратън.

— Може би това изяснява прякора й — Строу.

— Това и русата й коса — забелязах.

Косата на Берил беше руса, със златисти слънчеви отблясъци. Беше дребна, с фини правилни черти. Може да е била впечатляваща като жива. Трудно е да се каже. Единствената снимка на живата Берил, която бях виждала, беше от шофьорската й книжка.

— Когато говорих с доведената й сестра — обясняваше Марино, — открих, че Берил е била наричана Строу от близките си хора. На когото и да е писала там, на острова, той е знаел за прякора й. С такова впечатление съм. — Марино нагласи огледалото си. — Не мога да разбера защо е ксерокопирала тези писма. Тук засякох. Искам да кажа, колко от хората, които познаваш, правят копия от личните си писма?

— Ти самият каза, че тя упорито е водила документация — напомних му.

— Да. Това също ме озадачава. Предполагаме, че смахнатият я е тормозил от месеци. Какво е направил? Какво е казал? Не знаем, защото не е записала обажданията му. Дамата си прави фотокопия от лични писма, но не отбелязва никъде, че се обаждал някой и е заплашвал да я очисти. Кажи ми какъв е смисълът.

— Не всеки мисли като нас.

— Да, някои хора не мислят, защото са забъркани в нещо, за което не искат никой да знае — възпротиви се той.

Марино влезе в частния път и паркира пред вратата на гаража. Тревата беше прекалено висока и обсипана с глухарчета, полюляващи се от вятъра. Близо до пощенската кутия стоеше табела с „Продава се“. На сивата предна врата имаше жълта полицейска лепенка.

— Возилото й е в гаража — каза Марино, когато излязохме. — Хубава черна „Хонда Акорд“. Някои подробности за нея може да ти се сторят интересни.

Застанахме на пътя и се огледахме наоколо. Косите слънчеви лъчи топлеха врата и гърба ми. Въздухът беше хладен, единствено бръмченето на насекомите нарушаваше тишината. Поех си дълбоко въздух. Изведнъж се почувствах ужасно изморена.

Къщата беше в интернационален стил, модерна и семпла, с издължена фасада с големи прозорци, поддържани от колони. Напомняше на кораб с открита долна палуба. Построена от камък и изпъстрено със сиво дърво, тя имаше вид на къща, каквато би си построило младо богато семейство — големи стаи, високи тавани, много скъпо и изхабено пространство. Улица „Уиндъм“ свършваше пред имота, което обясняваше защо никой не бе видял или чул нещо, преди да стане прекалено късно. Къщата беше заобиколена от дъбове и борове от двете страни и спускаше завеса от растителност между Берил и най-близките й съседи. В задната част дворът слизаше стръмно към дере, обрасло с храсти, което преминаваше в гъста, девствена гора, простираща се, докъдето стига погледът.

— По дяволите. Басирам се, че тук има сърни — каза Марино, докато се връщахме. — Чудно, нали? Поглеждаш през прозореца и си мислиш, че светът ти принадлежи. Сигурно гледката е страхотна, когато вали сняг. И аз бих искал да имам подобна колибка. Палиш си един хубав огън през зимата, сипваш си малко бърбън и гледаш към гората. Трябва да е хубаво да си богат.

— Особено ако си жив, за да се радваш на богатството.

— Истина е — съгласи се той.

Есенните листа шумоляха под обувките ни, докато заобикаляхме към западното крило. Предната врата беше на едно ниво с терасата и аз забелязах шпионката. Тя ме наблюдаваше като малко празно око. Марино хвърли фаса си в тревата, после бръкна в джоба на синия си панталон. Беше свалил сакото си, големият му корем висеше над колана, бялата риза с къси ръкави беше разкопчана на врата и набръчкана около презраменния кобур.