Тес Геритсън - Грешникът

Спъна се в поредната дълбока бразда и се приземи на колене сред високата трева. Изплю влязлата в устата му растителност и пое уморено въздух, толкова обезкуражен и изтощен, че реши да се връща. Да хване самолета за Синсинати с подвита опашка. Страхливостта все пак бе несравнимо по-безопасна. И по-комфортна.

Въздъхна тежко, опря се с глава в земята, за да се изправи, и застина, вперил очи в тревата. Нещо блестеше сред зелените стръкове, нещо метално. Оказа се евтино тенекиено копче, но в този момент го прие като поличба. Като талисман. Пъхна го в джоба си, изправи се и продължи да върви.

Само неколкостотин метра по-нататък пътят внезапно го изведе до широка поляна, заобиколена от високи дървета. В далечния край се издигаше самотна тумбеста постройка, изградена от бетонни блокчета, с ръждясал тенекиен покрив. Клоните потропваха и тревата се полюляваше на слабия ветрец.

„Това е мястото — помисли си той. — Ето къде се е случило.“

Дишането му внезапно му се стори прекалено шумно. С думкащо в гърдите сърце свали раницата от гърба си, дръпна ципа й и извади фотоапарата. „Документирай всичко — каза си. — «Октъгън» ще опита да те изкара лъжец. Ще направят всичко, което могат, за да те дискредитират, така че трябва да си готов да се защитиш. Трябва да докажеш, че говориш истината.“

Излезе на поляната, тръгна към купчината почернели клони. Разбута клонките с обувка, раздвижи миризмата на обгорено дърво. Отстъпи рязко назад, по гръбнака му пробяга ледена тръпка.

Това бяха останки от погребална клада.

С потни длани свали капачето на обектива и започна да прави снимки. Доближил око до визьора, запечатваше картина след картина. Обгорелите останки на колиба. Детски сандал насред тревата. Ярки парчета плат, откъснати от сари. Накъдето и да погледнеше, виждаше Смъртта.

Изви се надясно, пред обектива му премина зелен гоблен, и тъкмо се канеше да направи поредната снимка, когато пръстът му застина на бутона.

Някаква фигура прелетя в края на обектива.

Свали фотоапарата и се взря към дърветата. Не видя нищо, само поклащащи се клони.

Ето… наистина ли бе доловил движение с периферното си зрение? Беше зърнал само нещо тъмно, подскачащо между дърветата. Може би маймуна?

Трябваше да продължи да снима. Мракът се спускаше бързо.

Редфилд мина покрай каменен кладенец, приближавайки постройката с тенекиен покрив, тревата шумолеше под панталоните му, а той се оглеждаше наляво-надясно. Дърветата като че ли имаха очи и го наблюдаваха. Щом приближи постройката, видя, че стените й са обгорени от огън. Пред вратата имаше купчина пепел и овъглени клони. Още една погребална клада.

Заобиколи я и погледна през входната врата.

Първоначално не успя да различи почти нищо от сумрачния интериор. Дневната светлина бързо избледняваше, а вътре беше дори още по тъмно — палитра от черни и сиви нюанси. Спря за момент, докато очите му свикнат с полумрака. С нарастващо объркване отбеляза наличието на прясна вода в една пръстена кана. Миришеше на подправки. Как бе възможно това?

Зад гърба му изпука клонка.

Извърна се.

На поляната стоеше самотна фигура. Дърветата около тях бяха замрели, дори птиците бяха притихнали. Фигурата приближаваше със странни, отривисти движения, и спря на няколко крачки от него.

Фотоапаратът се търкулна от ръцете на Редфилд. Той направи крачка назад, вперил ужасения си поглед в нея.

Това беше жена. И тя нямаше лице.

Наричаха я Кралицата на мъртвите.

Макар никой да не й го беше казвал в лицето, д-р Мора Айлс понякога чуваше как произнасят шепнешком зад гърба й този прякор, докато се движеше по мрачния триъгълник, образуван от трите точки, свързани с професията й: съдебната зала, местопрестъплението и моргата. Понякога долавяше саркастична нотка: „А, ето я нашата Готическа богиня, излязла да си набави нови поданици“. Друг път се усещаше неспокойно потрепване в шепота, подобен на вълната от тихи коментари, преминаваща през група набожни хора, покрай които върви нечестив непознат. Това беше безпокойството на онези, които не можеха да разберат избора й да върви по стъпките на Смъртта. „Удоволствие ли й доставя това? — питаха се те. — Нима допирът до студения труп, вонята на гниеща плът й се струват толкова привлекателни, че да обърне гръб на живите?“ Според тях това не можеше да е нормално и те хвърляха неспокойни погледи подир нея, забелязвайки детайли, които само подсилваха мнението им, че тази жена беше странна птица. Кожата й бе като слонова кост, черната коса — отрязана по права линия като косата на Клеопатра. Червеното червило. Кой друг ходеше с червило на местопрестъпление, където лежат мъртъвци? Най-силно ги смущаваше спокойствието й, студеният царствен поглед, с който оглеждаше ужасии, които те самите не бяха в състояние да понесат. За разлика от тях, тя не отместваше очи. Вместо това се привеждаше още по-близо и се взираше, докосваше. Душеше.