Агата Кристи - Часовниците

— А смятате ли, че може да става дума за шантаж?

— Не знам… Но не е изключено. Ако някоя жена не желае да се разчуе за миналото й… Това не би го изложило на риск. Вижте, не твърдя, че го е правил, а само, че е възможно. Освен това не мисля, че би искал големи суми, за да докара някого до отчаяние. Би вземал по малко — кимна тя убедено.

— Жените са го харесвали, така ли?

— Да. Тръгваха след него много лесно. Предполагам, че това се дължеше на почтения му вид и добрия произход. Гордееха се, че са завладели мъж като него, и си представяха едно приятно, безоблачно съвместно бъдеще. Не бих могла да се изразя по друг начин. Аз самата се чувствах така — добави тя искрено.

— И една последна подробност. — Хардкасъл се обърна към подчинения си и му нареди да донесе часовниците.

Той се върна след малко. Носеше ги на поднос, завити с парче плат. Инспекторът го вдигна и ги показа на госпожа Райвъл. Тя ги огледа с неприкрит интерес и одобрение.

— Наистина са хубави. Този ми харесва — каза и докосна часовника от френско злато.

— Не сте ли виждали някой от тях и преди? Не ви ли говорят нещо?

— Не. Трябва ли да ми говорят?

— Можете ли да направите някаква връзка между съпруга си и името Розмари?

— Розмари? Момент, да помисля… Имаше една червенокоса… Но тя се казваше Розали. Не, не мога да си спомня. Няма и как. Хари криеше от мен какво прави.

— Ако видите часовник, който показва четири часа и тринайсет минути… — Хардкасъл замълча.

Тя се засмя:

— Ще си помисля, че е станало време за чай.

Инспекторът въздъхна:

— Е, госпожо Райвъл, много съм ви благодарен. Отложеното предварително следствие ще се състои вдругиден. Ще имате ли нещо против да дойдете и да потвърдите самоличността на убития?

— Не, нямам нищо против. Ще трябва само да кажа кой е бил той, нали? Няма да се налага да навлизам в подробности, надявам се? Няма да искат от мен да разказвам как е живял?

— Засега това не е необходимо. Ще трябва само да потвърдите, че той е мъжът ви Хари Касълтън. Точната дата вероятно е отбелязана в архивите в Съмърсет Хаус. Къде се оженихте?

— В Донбрук… Църквата май се казваше „Сейнт Майкъл“. Надявам се да не е било преди повече от двайсет години. Ще се почувствам с единия крак в гроба.

Госпожа Райвъл стана и протегна ръка. Хардкасъл се сбогува с нея и седна замислен зад бюрото си, почуквайки по плота с молив. След малко влезе сержант Крей.

— Добре ли мина?

— Така изглежда — отговори инспекторът. — Казвал се е Хари Касълтън, но това може да не е истинското му име. Ще трябва да проучим всичко възможно за този човек. Струва ми се, че доста жени биха имали причина да желаят да му отмъстят.

— Такъв почтен вид… — каза Крей.

— Това е бил най-големият му коз в занаята.

Хардкасъл се замисли отново за часовника, на който пишеше „Розмари“. Спомени?

— Значи се върна — каза Еркюл Поаро и затвори внимателно книгата, която четеше. Сега край лакътя му на масата стоеше чаша топло какао. Наистина имаше ужасен вкус за напитки! Този път обаче не ми предложи.

— Как сте? — попитах го аз.

— Смутен съм. Много съм смутен. Ще ремонтират апартаментите.

— Нима това няма да ги подобри?

— Безспорно ще ги подобри, но аз ще се чувствам зле. Ще ме дезорганизира. Ще мирише на боя! — Той ме погледна, изпълнен с негодувание.

След това махна примирено с ръка и ме попита:

— Постигна ли успех?

— Не знам — отговорих бавно.

— Е, така е…

— Открих това, което трябваше да открия, но не и самия човек. Сам не знам какво трябваше да търся — информация, труп?

— Като стана дума за трупове, прочетох заключението на отложеното предварително следствие. Предумишлено убийство с неизвестен извършител или извършители. И най-накрая трупът си има име.

Кимнах.

— Хари Касълтън, който и да е той.

— Идентифициран от съпругата му. Беше ли в Кроудийн?

— Още не. Мислех да замина утре.

— Значи имаш малко свободно време?

— Още не. Не съм свършил с работата си. Всъщност заминавам по служба. — Замълчах за миг и добавих: — Не зная с подробности какво се е случило тук, докато ме нямаше. Разбрах само, че трупът е идентифициран. Какво ще кажете за това?

Поаро сви рамене.

— Трябваше да се очаква.

— Да, полицията добре се справя с такива неща…

— И съпругите са много услужливи.

— Госпожа Мерлина Райвъл! Какво име само!

— Напомня ми за нещо — каза Поаро. — За какво ли?