Агата Кристи - Часовниците

Казах му и за пощенската картичка, която бях дал на Хардкасъл.

— „Помни“… четири, едно, три… или четири и тринайсет — повтори той. — Да, същия почерк.

— Какво искате да кажете?

Поаро затвори очи.

— Само едно нещо липсва на тази пощенска картичка. Кървав отпечатък от пръст.

Изгледах го със съмнение.

— Какво ще кажете за всичко това?

— Става все по-ясно. Както обикновено убиецът няма да се спре, когато трябва.

— Но кой е убиецът?

Поаро ловко избегна отговора.

— Позволяваш ли, докато те няма, да проуча някои неща?

— Какви например?

— Утре ще помоля госпожица Лемън да пише на един стар мой приятел адвокат — господин Ендърби, и да го помоли да прегледа брачните регистри в Съмърсет Хаус. Освен това ще я помоля да изпрати няколко телеграми отвъд океана.

— Мисля, че това не отговаря напълно на условието да седите на стола си и да мислите.

— Но аз правя точно това! Госпожица Лемън просто трябва да потвърди заключенията, до които вече съм стигнал. Не искам информация, а потвърждение.

— Не мисля, че знаете каквото и да било, Поаро! Блъфирате. Та още дори не се знае кой е убитият!

— Аз знам.

— Как се казва?

— Нямам представа. Името му не е важно. Важното е, ако можеш да ме разбереш, не кой, а какъв е той.

— Шантажист?

Поаро затвори очи.

— Частен детектив?

Поаро отвори очи.

— Ще ти кажа един цитат, както направих миналия път. И след това ще замълча.

Той изрецитира с тържествен тон:

— „Дили, дили, дили, ела да те убием!“

Инспектор Хардкасъл погледна календара на бюрото си. Двайсети септември. Единайсет дни. Не бяха успели да напреднат колкото му се искаше, защото ги спираше старият проблем — идентифицирането на трупа. Това бе отнело повече време, отколкото си бе представял. Бяха пуснати в действие всички възможни средства, но още нямаше резултати. Лабораторните изследвания на дрехите бяха безплодни. Самите дрехи също не насочваха в определена посока. Бяха от добро качество, не нови, но запазени. Не бяха помогнали и зъболекарите, обществените перални и фирмите за химическо чистене. Мъртвият оставаше загадка. И все пак на Хардкасъл му се струваше, че това не е съвсем така. У този човек нямаше нищо свръхестествено или неземно. Той просто беше мъж, когото засега никой не можеше да разпознае. Според него това беше всичко. Хардкасъл въздъхна и се замисли за множеството писма и телефонни обаждания, които бяха последвали публикуването на снимката в пресата. Броят на хората, които си мислеха, че са го виждали, беше изумителен. Дъщери, които смятаха, че това са отдавна изчезналите им бащи. Една старица беше сигурна, че е синът й, напуснал дома си преди двайсет години. Няколко жени бяха убедени, че е изоставилият ги съпруг. Сестри подозираха, че е брат им.

Разбира се, имаше много хора, които са го виждали в Линкълншир, Нюкасъл, Девън, Лондон, в метрото, в автобуса, да се спотайва на пристанището, да гледа свирепо на някой ъгъл, да излиза от киното. Десетки обаждания, които не водеха до никъде.

Днес обаче инспекторът бе обнадежден. Погледна още веднъж писмото на бюрото си. Мерлина Райвъл.

Това малко име не му харесваше особено. Никой човек, който е с всичкия си, не би кръстил дъщеря си Мерлина. Не се съмняваше, че то е псевдоним, приет от самата дама. Но писмото му харесваше. Съдържанието му не стигаше до крайности и не беше прекалено категорично. Авторката му просто обясняваше, че е възможно човекът от снимката да е мъжът й, с когото се била разделила преди няколко години. Очакваше я тази сутрин. Натисна звънеца и влезе сержант Крей.

— Госпожа Райвъл още ли я няма?

— Току-що дойде, сър. Тъкмо щях да ви съобщя.

— Как изглежда?

— Малко театрално — отговори Крей, след като размисли. — С много грим, при това лош. Все пак мисля, че може да се разчита на нея.

— Разтревожена ли е?

— Не. Няма такова нещо.

— Добре — каза Хардкасъл. — Доведи я.

Крей излезе и след малко се върна с жената.

— Госпожа Райвъл, сър.

Инспекторът стана и се ръкува с нея. Прецени, че е на около петдесет, но от далеч, от доста далеч, би могла да мине за трийсетгодишна. Погледната отблизо, неумело сложеният грим я правеше да изглежда дори по-възрастна от петдесетте, така че той реши да закръгли на петдесет. Беше с боядисана коса, не носеше шапка. Беше средна на ръст, не пълна, с тъмно сако и пола, бяла блуза. Носеше голяма чанта на квадратчета, гривна, няколко пръстена. Като цяло, съдейки от опита си, можеше да заключи, че е свястна.