Агата Кристи - Часовниците

Вероятно не беше прекалено придирчива и не би било трудно да се живее с нея — щедра природа, може би добра душа. Дали можеше да се разчита на нея? Това беше главният въпрос. Не би се обзаложил, но по принцип и дума не можеше да става да се обзалага за такова нещо.

— Радвам се, че дойдохте, госпожо Райвъл — каза той. — Надявам се да ни помогнете.

— Виждате ли — отговори тя, — не съм напълно сигурна, но ми заприлича на Хари. Много прилича на него. Разбира се, може да се окаже, че греша, но се надявам, че няма да ви изгубя много време.

Сякаш се извиняваше.

— Не бива да съжалявате, че дойдохте, госпожо Райвъл. Имаме голяма нужда от помощта ви.

— Да, разбирам. Дано го разпозная. Отдавна не съм го виждала.

— Може ли да уточним някои факти, които ще ни бъдат от полза? Кога за последен път видяхте съпруга си?

— Във влака се помъчих да си припомня съвсем точно. С времето човешката памет отслабва ужасно. Струва ми се ви писах, че е било преди десет години, но са повече. Мисля, че са близо петнайсет. Как лети времето! Предполагам — добави тя, — че човек несъзнателно намалява годините, защото не му се иска да е остарял толкова. Не мислите ли така?

— Има нещо такова — съгласи се инспекторът. — Както и да е. Значи смятате, че са минали горе-долу петнайсет години откакто го видяхте за последен път? Кога се оженихте?

— Три години преди това.

— И къде живеехте тогава?

— В Съфолк. Шиптън Бойз. Приятно градче. Пазарно. Но много малко.

— С какво се занимаваше мъжът ви?

— Беше застрахователен агент. Поне… — замълча за миг… — поне така казваше.

Инспекторът я изгледа.

— Успяхте ли да се убедите, че не е било така?

— Не, не напълно… Не и по онова време. След това започнах да мисля, че ме е лъгал. Удобна професия за един мъж, нали?

— Може би. При някои обстоятелства…

— Искам да кажа, че това му дава възможност често да не се прибира вкъщи.

— Мъжът ви често ли отсъстваше от къщи, госпожице Райвъл?

— Да. Но тогава не ми правеше особено впечатление.

— А по-късно?

Тя не отговори веднага.

— Не може ли да свършваме с тази работа, инспекторе. В края на краищата, ако не е Хари…

Хардкасъл се зачуди какво ли си мисли тази жена. Гласът й беше напрегнат, може би се вълнуваше? Не беше сигурен.

— Разбирам защо искате да свършим по-бързо — отговори той. — Тръгваме веднага.

Инспекторът стана и я заведе при чакащата кола. Предстоящото посещение в моргата не я притесняваше повече, отколкото други хора на нейно място. Хардкасъл реши да я успокои колкото може:

— Няма нищо страшно. Всичко ще свърши за по-малко от минута.

Извадиха количката и санитарят вдигна чаршафа. Тя се вгледа в убития, леко се задъха, след това изхлипа и извърна лице.

— Хари е. Да. Много по-стар, изглежда различен… Но е той.

Инспекторът кимна на санитаря, улови я за лакътя и я изведе навън при колата, с която се върнаха в участъка. Не й каза нищо. Остави я да се съвземе. Когато се качиха в кабинета му, един полицай почти веднага донесе поднос с чай.

— Заповядайте, госпожо Райвъл. Изпийте чаша чай. Ще ви помогне да се съвземете. След това ще поговорим.

— Благодаря ви.

Тя сложи захар в чая си, доста при това, и го изпи на един дъх.

— Сега е по-добре. Не че ме интересува чак толкова. Все пак човек се разстройва, нали?

— Значи сте сигурна, че мъртвият е съпругът ви?

— Да, сигурна съм. Естествено, сега е по-стар, но не се е променил много. Винаги е изглеждал… чист и спретнат. Приятен… от добра класа.

„Да — помисли си Хардкасъл, — сполучливо описание. От добра класа.“ По всяка вероятност видът на Хари беше много по-добър от него самия. Някои хора бяха такива и това се отразяваше благотворно на делата им.

— Винаги особено е държал на дрехите си. Предполагам, че заради това си падаха по него толкова лесно. Не са могли да заподозрат каквото и да било.

— Кой си падаше, но него, госпожо Райвъл? — попита Хардкасъл внимателно, със съчувствие.

— Жените — отговори тя. — Заради това отсъстваше през повечето време.

— Разбирам. И вие научихте за това?

— Ами… Подозирах. При такива дълги отсъствия… Разбира се, аз знаех какви са мъжете. Мислех си, че ходи при някоя от време на време, но нямаше смисъл да го питам. Естествено, щеше да отрече. Все пак не си давах сметка, че с това си вади прехраната.

— Прехраната?

Тя кимна.

— Предполагам.

— Как разбрахте?

Тя сви рамене.

— Един ден се върна след поредното пътуване. До Нюкасъл, така ми каза. Както и да е, върна се и заяви, че трябва да се махне веднага. Играта била свършила. Докарал неприятности на някаква жена. Била учителка и можело да избухне скандал. Тогава започнах да му задавам въпроси. Нямаше нищо против да ми отговаря. Може би си мислеше, че знам повече, отколкото знаех в действителност. Жените лесно се лепяха за него… Точно като мен. Сгодявал се е за тях и след време им е предлагал да инвестира парите им. Обикновено са ги давали.