Агата Кристи - Часовниците

— Както разбирам, новината все още не е стигнала до вас. Къде обядвахте, госпожице Уеб?

Тя се изчерви.

— Обядвах с един приятел в ресторант „Хо Тунг“… ако… ако това има значение за вас.

— След това не се ли върнахте в службата си?

— В бюрото ли? Обадих се по телефона и ми казаха да дойда направо тук при професора в два и половина.

— Точно така — потвърди професорът, кимайки. — Два и половина. И оттогава не сме спирали да работим… Боже мой! Трябваше да поръчам чай! Много съжалявам, госпожице Уеб, сигурно много ви се е пиело чай! Трябваше да ми напомните.

— Не, професор Парди, няма значение.

— Колко съм разсеян! Но не трябва да преча, щом инспекторът желае да ви пита нещо.

— Значи не знаете какво се е случило с Една Брент?

— Случило? Какво искате да кажете? Да не би да е претърпяла злополука или нещо подобно? Да не би да я е блъснала кола?

— Много е опасно — намеси се професорът. — При скоростите, с които шофират…

— Да — отговори Хардкасъл. — Нещо й се случи. — Той замълча и след това добави с колкото се може повече жестокост в гласа: — Около дванайсет и половина е била удушена в една телефонна кабина.

— В телефонна кабина? — попита професорът, който реши да прояви известен интерес.

Шийла Уеб не каза нищо. Тя само се вторачи в инспектора. Устата й леко се отвори, очите й се разшириха.

„Или наистина чуваш за пръв път за това, или си дяволски добра актриса“ — помисли си Хардкасъл.

— Боже мой, Боже мой! — каза професорът. — Удушена в телефонна кабина! Това ми се струва много странно. Много странно. Аз самият не бих избрал такова място… ако трябваше да направя подобно нещо, искам да кажа. В никакъв случай. Горкото момиче! Какво нещастие!

— Една е била удушена?! Но защо?

— Госпожице Уеб, знаехте ли, че завчера тя много е искала да ви види и че е ходила у вас, където ви е чакала известно време?

— Пак заради мен — гузно се обади професорът. — Онази вечер задържах госпожица Уеб до много късно, спомням си. До много късно. Все още съжалявам за това. Винаги трябва да ми напомняте колко е часът, мила моя, винаги.

— Леля ми каза, че е идвала — отговори Шийла, — но нямах представа, че ме е търсила за нещо важно. Важно ли е било наистина? Да не би да е имала някакви неприятности?

— Не знаем — отговори инспекторът. — И вероятно никога няма да научим. Освен ако вие не можете да ни кажете.

— Аз да ви кажа? Откъде да знам?

— Може би се досещате защо Една е искала да ви види?

Тя поклати глава.

— Не. Нямам никаква представа.

— Не е ли намеквала нещо? Не сте ли разговаряли в бюрото?

— Нищо не ми е казвала… Вчера изобщо не ходих там. Цял ден бях в Ландис Бей при един от писателите.

— Не ви ли се струваше притеснена или разтревожена напоследък?

— Една винаги изглеждаше притеснена и разтревожена. Тя непрекъснато се чувстваше объркана… Искам да кажа, че никога не беше сигурна дали това, което смята да направи, е правилно или не. Веднъж пропусна цели две страници от ръкописа на Арманд Левайн и ужасно се разтревожи, защото не знаеше какво да направи. Беше му изпратила текста, преди да разбере какво е станало.

— Аха. И поиска от вас съвет как да постъпи?

— Да. Казах й да му съобщи за станалото веднага, тъй като той едва ли щеше да започне да чете ръкописа толкова бързо. Посъветвах я да го помоли да не се оплаква на госпожица Мартиндейл, но това не й хареса особено.

— Когато възникваха подобни проблеми, тя обикновено търсеше съвет, така ли?

— О, да. Винаги. Бедата е, че невинаги бяхме съгласни помежду си как е най-правилно да постъпи. Това още повече я объркваше.

— Значи за нея е било съвсем обичайно да дойде при някоя от вас, ако е възникнел проблем?

— Да.

— Мислите ли, че този път може да е ставало дума за нещо по-сериозно?

— Не мисля. Какво би могло да е то?

Дали Шийла Уеб, чудеше се инспекторът, наистина беше толкова спокойна, колкото се мъчеше да изглежда?

— Не знам за какво е искала да говори с мен — продължи тя бързо и задъхано. — Освен това не мога да си представя защо е искала да ме види у дома.

— Може би е било нещо, за което не би искала да говори в бюрото пред останалите момичета. Нещо, което е искала да остане между вас двете. Възможно ли е това?

— Едва ли. Сигурна съм, че не е било така. — Дишаше учестено.

— Значи не можете да ми помогнете, госпожице Уеб?

— Не. Съжалявам. Съжалявам и за Една, но не знам нищо, което да ви е от полза.

— Нищо, което би могло да се свърже със случилото се на девети септември?