Агата Кристи - Часовниците

Погледна ме замислено, но не можех да му помогна. Доколкото го познавах, това име би могло да му напомня за какво ли не.

— Посещение при един приятел — продължаваше да разсъждава той, клатейки глава. — Не, това беше много отдавна.

— Когато се върна отново в Лондон, ще дойда и ще ви кажа за госпожа Мерлина Райвъл всичко, което науча от Хардкасъл — обещах аз.

Поаро махна с ръка и каза:

— Не е необходимо.

— Искате да кажете, че знаете каквото трябва, без никой да ви го е съобщил?

— Не. Искам да кажа, че тя не ме интересува.

— Не ви интересува? А защо? Не разбирам — поклатих глава.

— Човек трябва да се съсредоточи върху съществените неща. Разкажи ми по-добре за онова момиче… Една… Което умря в телефонната будка на „Уилбрахъм Кресънт“.

— Не знам нищо повече от това, което вече ви казах. Не познавам момичето.

— Значи единственото, което знаеш и което можеш да ми кажеш, е, че е било дребно, нещастно зайче, което си видял в едно машинописно бюро малко след като счупило тока на обувката си на някаква метална решетка…

— Той замълча. — Между другото, къде е тази решетка?

— Но как бих могъл да знам?

— Много просто. Ако беше попитал, щеше да знаеш. Как очакваш да научиш нещо, ако не зададеш нужните въпроси?

— Какво значение може да има къде се е счупил токът й?

— Може и да няма значение. От друга страна, по този начин ще разберем къде е ходило това момиче и евентуално ще го свържем с някой човек, който също е бил там, или с някакво събитие, станало наблизо.

— Това ми се струва малко прекалено. Както и да е. Знам само, че е станало някъде съвсем близо до бюрото, защото Една си е купила закуска и е отишла на работа без обувки. Също така помня, че се питаше как ще се прибере вкъщи.

— И как всъщност се е прибрала? — Попита Поаро заинтригувано.

Аз се вторачих в него.

— Нямам представа.

— Колко ужасно! Никога не питаш това, което трябва да питаш! В резултат на това не знаеш най-съществените неща.

— А защо не дойдете в Кроудийн, за да зададете сам нужните въпроси? — попитах аз с раздразнение.

— В момента е невъзможно. Следващата седмица има интересна разпродажба на авторски ръкописи…

— Не се отказвате от хобито си?

— Не се отказвам. — Очите му просветнаха. — Искам да си купя творбите на Джон Диксън Кар или Картър Диксън, както самият той се нарича понякога.

Тръгнах си под предлог, че имам важна среща, преди да е започнал да ми чете поредната лекция за старите майстори на криминалния роман. Нямах настроение за това.

Седях на стъпалата пред къщата на Хардкасъл, за да го изчакам да се върне от работа. Когато се зададе, излязох от сенките и отидох да го посрещна.

— Здравей, Колин. Значи отново се появяваш като паднал от небето, както обикновено?

— Небето е синьо, а там, където бях, всичко е червено.

— Колко време ме чакаш пред вратата?

— Около половин час.

— Съжалявам, че не си успял да влезеш.

— Можех да вляза без никакво усилие — отговорих. — Поне за това съм обучен достатъчно добре.

— Тогава защо не го направи?

— Не исках да накърнявам авторитета ти. Ако всеки може да влезе в къщата на един полицейски инспектор без никакво усилие…

Хардкасъл извади ключовете си и отвори входната врата.

— Хайде, влизай — каза той. — И престани да говориш глупости.

Въведе ме във всекидневната и потърси нещо за пиене.

— Кажи кога да престана?

Казах му да не бърза много и седнахме с питиетата си.

— Нещата се развиват бързо — започна Хардкасъл. — Идентифицирахме трупа.

— Знам. Прегледах вестниците… Кой е този Хари Касълтън?

— На пръв поглед удивително почтен човек, но се е издържал чрез фиктивни бракове и годежи за заможни и доверчиви жени. Поверявали са му спестяванията си, защото ги е впечатлявал с познанията си във финансовата сфера и скоро след това е изчезвал като дим.

— Нямаше вид на такъв човек — припомних си го аз.

— Това е бил основният му коз.

— Никога ли не е бил съден?

— Не. Направихме нужните справки, но не можахме да стигнем до кой знае какво. Променял е името си доста често. И въпреки че в Скотланд Ярд смятат Хари Касълтън, Реймънд Блеър, Лорънс Далтън и Роджър Байрон за едно и също лице, досега не са успели да го докажат. Жертвите му не желаели да говорят. Предпочитали да загубят парите си. Всъщност той се е появявал с различни имена, но е действал по един и същ начин. Въпреки това е успявал да се измъква удивително ловко. Например Роджър Байрон изчезва от Саут Енд и не след дълго в Нюкасъл се появява Лорънс Далтън, който подновява операциите. Избягвал е да се фотографира. И всичко това продължава от дълго време — петнайсет или двайсет години. След това сякаш изчезнал. Даже плъзнал слух, че е умрял, но някои хора твърдели, че е заминал за чужбина…