Агата Кристи - Часовниците

— Значи никой не е чувал за него, докато не го намерихме умрял на килима във всекидневната на госпожица Пебмарш?

— Точно така.

— Това означава, че се прибавят нови възможности.

— Разбира се.

— Оскърбената жена, която не може да забрави нанесената обида? — предположих аз.

— Не е изключено. Има жени, които никога не забравят такива неща.

— А ако една от тях ослепее… Още едно нещастие заедно с първото…

— Това е само предположение. С нищо не можем да го докажем все още.

— Що за жена е съпругата му? Мерлина Райвъл… Какво име само! Сигурно е псевдоним?

— Истинското й име е Флоси Гап. Другото го е измислила сама. Било по-подходящо за професията й.

— С какво се занимава? Проститутка ли е?

— Не е професионалистка.

— Това, което се нарича тактично „дама с леко поведение“?

— Мога да кажа, че не е лоша жена и беше готова да ни помогне. Каза, че била бивша актриса, а сега от време на време се залавяла със случайни ангажименти. Приятна е.

— Може ли да се разчита на нея?

— До голяма степен. Разпозна го категорично. Без никакво колебание.

— Това е благословия.

— Да. Бях започнал да се отчайвам. Толкова други съпруги се обадиха! Започнах да си мисля, че повечето жени изобщо не познават мъжете си. Имам чувството обаче, че госпожа Райвъл знае повече за своя, отколкото има желание да ни каже.

— Самата тя била ли е замесена в криминални престъпления?

— Не е регистрирано подобно нещо. Предполагам, че е имала, а може би и още има, някои не особено почтени приятели, но само толкова… Нищо сериозно.

— Ами часовниците?

— Нищо не й говореха. Струва ми се, че каза истината. Разбрахме откъде са се взели. От пазара „Портобело“ са този от дрезденски порцелан и другия от френско злато. Но това не ни помага никак. Знаеш какво става в неделя. Собственикът на сергията мисли, че ги е купила някаква американка, но не е сигурен. Там е пълно с американски туристи. Жена му пък твърди, че ги е взел мъж, но не можела да си спомни как изглежда. Сребърният е купен от един златарски магазин в Борнмут. От висока дама, която търсела подарък за момиченцето си. Продавачката не помни нищо за нея, освен че била с голяма зелена шапка.

— А четвъртият часовник? Този, който изчезна?

— Без коментар — каза Хардкасъл.

Знаех какво иска да каже с това.

Хотелът, в който бях отседнал, беше малка, западнала дупка и се намираше близо до гарата. Сервираха прилична скара и това е единственото, което можеше да се каже за него. Освен, разбира се, че беше евтин.

В десет часа се обадих в Бюрото за машинописни услуги „Кавендиш“ и поисках да ми изпратят машинописка, за да подготви няколко писма и да препише един търговски договор. Обясних, че името ми е Дъглас Уедърби и че съм отседнал в хотел „Кларендън“ (най-западналите хотели винаги имат гръмки имена). Попитах дал е свободна госпожица Шийла Уеб, тъй като ми е била препоръчана от приятел.

Имах късмет. Шийла можеше да дойде веднага, но в дванайсет имала друга уговорка и дотогава трябвало да я освободя. Казах, че ще свършим много преди това, тъй като и аз самият имам среща.

Когато Шийла се появи, я чаках пред въртящата се врата на входа.

— Дъглас Уедърби на вашите услуги — посрещнах я аз.

— Ти ли се обади?

— Разбира се.

— Как можа да направиш такова нещо! — Изглеждаше възмутена.

— А защо не? Готов съм да платя за услугите ти на бюро „Кавендиш“, така че какво значение има, че ще прекараме скъпоценното ти време в кафене „Минзухар“ от другата страна на улицата, вместо да си диктуваме скучни писма с „уважаеми господа“, „искрено ваш“ и така нататък? Хайде, ела да изпием по едно приятно кафе в спокойна обстановка.

Кафенето „Минзухар“ отговаряше на името с това, че всичко в него беше отровножълто. Пластмасовите плотове на масите, чашите и чинийките, всичко това беше с цвят на канарче.

Поръчах кафе и сладки за двама. Беше много рано и освен нас нямаше почти никого.

Когато келнерката взе поръчката и се отдалечи, погледнах Шийла в очите.

— Добре ли си? — попитах.

— Какво искаш да кажеш с това „Добре ли си“?

Под очите й имаше големи тъмни кръгове, които ги правеха да изглеждат виолетови вместо сини.

— Притеснена ли си от нещо?

— Да, не… не знам. Мислех, че си заминал?

— Заминах и се върнах.

— Защо?

— Знаеш защо.

Очите й помръкнаха.

— Страхувам се от него — каза тя след кратко мълчание.

— От кого се страхуваш?