Агата Кристи - Часовниците

— От този твой приятел… Инспектора. Той мисли… мисли, че аз съм убила този човек и Една също…

— Не се притеснявай — успокоих я аз. — Просто така се държи. Като че ли подозира всички. Това е стил.

— Не, Колин, не е просто така. Няма смисъл да ме успокояваш. Още от самото начало си мисли, че имам нещо общо с цялата тази работа.

— Слушай, Шийла, срещу теб няма никакви улики. Това, че си била там в онзи ден, че някой те е изпратил…

Тя ме прекъсна:

— Той смята, че сама съм уредила да ме изпратят там. Че всичко това е нагласено и че Една по някакъв начин е научила. Мисли, че тя е разпознала гласа ми по телефона и че аз съм се обадила от името на госпожица Пебмарш.

— А твоят глас ли беше?

— Разбира се, че не! Не съм се обаждала аз. Колко пъти да ти го казвам?

— Слушай, Шийла. Няма значение какво казваш на другите, на мен трябва да кажеш истината.

— Значи не ми вярваш?

— Вярвам ти. Възможно е да си се обадила по телефона поради някаква напълно невинна причина. Може някой да те е помолил да го направиш, да ти е казал, че иска да се пошегува, а след това си се уплашила и след като си излъгала веднъж, се е наложило да продължаваш да лъжеш. Така ли беше?

— Не, не и не! Колко пъти да ти казвам?

— Добре, Шийла. Но има нещо, което криеш от мен. Искам да ми се довериш. Ако Хардкасъл има нещо срещу теб, нещо, за което не ми е казал…

Тя отново ме прекъсна:

— Мислиш ли, че той ще ти каже всичко?

— Няма причина да не ми каже. Професиите ни горе-долу са еднакви.

В този момент келнерката донесе поръчката ни. Кафето беше светло, с цвета на модерната кожа от норки.

— Не знаех, че имаш нещо общо с полицията — каза Шийла и разбърка кафето си замислено.

— Не точно с полицията. Нашата служба е съвсем друга. Все едно, исках да кажа, че ако Дик скрие от мен нещо, свързано с теб, ще го направи по съвсем друга причина — защото мисли, че не си ми безразлична. Това е истина. Има и нещо друго — каквото и да си направила, аз ще съм до теб. Онзи ден ти изтича от онази къща наистина уплашена до смърт. Не би могла да изиграеш тази роля толкова съвършено. Не се преструваше.

— Разбира се, че бях уплашена! Бях ужасена!

— Само трупът ли те уплаши така? Или имаше и нещо друго?

— Какво друго може да има?

Събрах кураж:

— Защо взе онзи часовник, на който пишеше „Розмари“?

— Какво искаш да кажеш? Защо да го прибирам?

— Питам те защо го направи.

— Не съм го докоснала!

— Тогава ми каза, че си забравила ръкавиците си, и се върна в къщата. Но не беше с ръкавици. Времето беше хубаво. Никога не съм те виждал да носиш ръкавици. Така е, върна се в къщата и взе часовника. Не ме лъжи. Направи го, нали?

Тя замълча и започна да чупи сладката в чинията си.

— Добре — каза тя след известно време почти шепнешком. — Добре. Направих го. Взех часовника и го пъхнах в чантата си, след това излязох навън.

— Защо го направи?

— Защото на него пишеше „Розмари“. Това е името ми.

— Казваш се Розмари, а не Шийла?

— И двете. Розмари Шийла.

— И това беше достатъчно, за да го направиш? Това, че на този часовник беше написано името ти?

Разбра, че не мога да й повярвам, но продължаваше да настоява:

— Казвам ти, че ме беше страх.

Погледнах я. Тя беше моето момиче, момичето, което желаех завинаги. Но нямаше смисъл да храня илюзии за нея — беше лъжкиня и вероятно винаги щеше да си остане такава. Може би това беше нейният начин да се бори за оцеляване — бързото, умело отричане. Детинско оръжие, но може би никога нямаше да успее да се освободи от него. Реших, че ако я искам, трябва да се науча да я приемам с всичките й слабости и да съм готов да й помогна в трудните моменти. Всички имаме слабости. Моите са различни от нейните, но ги имам.

Взех решение и атакувах — това беше единственият начин.

— Този часовник е твой, нали? — изрекох.

Тя изохка.

— Откъде знаеш?

— Разкажи ми за него.

Започна да разказва объркано. Този часовник бил неин от много отдавна. Докато била шестгодишна, винаги я наричали Розмари, но това име не й харесва и по предпочитала да я наричат Шийла. Преди известно време часовникът се повредил и тя го взела със себе си, за да го остави за ремонт при часовникаря, недалеч от бюрото. Само че го забравила някъде… Или в автобуса, или в млечния бар, където отишла, за да си вземе сандвич през обедната почивка.

— Колко време преди първото убийство стана това?

— Около седмица, струва ми се. Не се притесних особено, защото часовникът беше стар, повреден и щеше да е по-добре да си купя нов.