Агата Кристи - Часовниците

— Мъжът ви имаше ли нещо общо с аферата „Ларкин“?

— Не знам. Може и да е имал, но никога не е говорил с мен за това. — Тя изведнъж се оживи. — Нека си изясним нещата, господин Лам, или както там ви беше името. Обичах съпруга си и това щеше да е достатъчно, за да замина с него, независимо дали споделям политическите му възгледи или не. Той искаше да вземем и децата. Аз не исках. Просто не исках. Реших, че трябва да остана тук с тях. Не знам дали някога ще видя Майкъл отново. Той трябва да реши как да живее, същото трябва да направя и аз. Все пак разбрах едно — след като сподели плановете си с мен, исках момчетата да останат тук, в собствената си страна. Те са англичани. Искам да израснат като обикновени английски деца.

— Разбирам.

— Мисля, че това е всичко — каза тя и стана. Движенията й бяха решителни.

— Сигурно не ви е било лесно да се решите — казах аз тихо. — Съчувствам ви дълбоко.

Това беше истина. Може би и тя го долови в гласа ми, защото се усмихна.

— Може би наистина сте… Предполагам, че работата ви е повече или по-малко да влизате под кожата на хората, да се досещате какво мислят и чувстват. Ударът беше много тежък, но най-лошото вече премина… Сега трябва да обмисля плановете си, да реша къде ще отида, какво ще правя… Дали да остана тук, или да отида другаде. Трябва да си намеря и работа. Някога бях секретарка. Може би ще отида на опреснителни курсове по стенография и машинопис.

— Само не отивайте да работите в бюрото „Кавендиш“.

— Защо?

— На момичетата, които работят там, изглежда, непрекъснато им се случват нещастия.

— Ако мислите, че знам нещо за тези убийства, много се лъжете. Не знам.

Пожелах й успех и си тръгнах. Нищо не научих от нея, но и не мислех, че ще науча. Все пак трябваше да съм сигурен.

Когато излязох през портата, едва не се блъснах в госпожа Макнотън. Носеше пазарска чанта и ходеше доста неустойчиво.

— Позволете — казах аз и я взех от ръцете й. В първия момент тя понечи да я грабне обратно, после се вгледа в мен и ръката й се отпусна.

— Вие сте младият човек от полицията, нали? Не ви познах.

Занесох пазарската чанта до входната й врата и жената се доклатушка след мен. Чантата беше удивително тежка и се зачудих какво ли има вътре? Няколко килограма картофи?

— Не звънете — каза тя. — Не е заключено.

Изглежда, никой в „Уилбрахъм Кресънт“ нямаше навика да заключва вратата си.

— А докъде докарахте нещата? — попита тя, готова да си побъбри. — Жена му трябва да е била доста по-ниско от него.

Не знаех за кого говори.

— Чия жена? — Попитах. — Нямаше ме известно време.

— Аха. Разбирам. Следили сте някого. Имам предвид тази госпожа Райвъл. Бях на предварителното следствие. Толкова обикновена жена! И трябва да кажа, че не беше кой знае колко притеснена от смъртта на мъжа си.

— Не го е виждала от петнайсет години — обясних аз.

— С Ангъс сме женени от двайсет. — Тя въздъхна: — Това е много време. И сега, след като вече не е в университета, толкова се занимава с градината… Човек не знае какво да прави със себе си.

В този момент иззад ъгъла се показа господин Макнотън с лопата в ръка.

— А, върнала си се, мила — каза той. — Дай да взема нещата.

— Оставете я в кухнята — каза ми тя бързо и ме побутна заговорнически с лакът. — Взех яйца, овесени ядки и пъпеш — каза на съпруга си и му се усмихна лъчезарно.

Аз оставих чантата на масата в кухнята. Вътре нещо издрънча.

Овесени ядки! Как ли пък не! Подчиних се на шпионския си инстинкт и надникнах. Под желатина бяха скрити три бутилки уиски.

Разбрах защо понякога госпожа Макнотън е толкова словоохотлива и весела и защо походката й невинаги е стабилна. Това беше и възможна причина съпругът й да изостави професорското си място.

Тази сутрин, изглежда, щеше да е посветена на съседите. Срещнах господин Бланд, когато вървях към Олбани Роуд. Като че ли беше в добро настроение. Позна ме веднага.

— Как сте? Как е престъпността? Разбрах, че сте идентифицирали онзи труп. Отнесъл се е с жена си зле, значи. Между другото, извинете за любопитството, но не сте тукашен, нали?

Отвърнах уклончиво, че съм дошъл от Лондон.

— Значи и Скотланд Ярд проявява интерес?

— Е… — Постарах се да произнеса звука колкото се може по-неангажиращо.

— Разбирам, разбирам. За тези неща не се приказва. Забелязах, че ви нямаше на предварителното следствие?

Отговорих, че съм бил в чужбина.

— Аз също, млади момко! Аз също! — Намигна ми.

— В безгрижния Париж? — Попитах и също му намигнах.