Агата Кристи - Часовниците

Но изглежда осъзна какво искам да й кажа, защото ме преведе през вестибюла и отвори някаква врата.

Оказах се в приятно обзаведена всекидневна. Една кушетка беше придърпана под прозореца и на нея стоеше момиченцето. Беше девет-десетгодишно и единият му крак беше гипсиран.

— Господин този казва, изпуснала…

За щастие в този момент откъм кухнята лъхна силна миризма на изгоряло. Скандинавката възкликна отчаяно:

— Моля извини, моля…

— Вървете — казах доволно. — Ще се справя с положението.

Тя хукна към кухнята. Затворих вратата на стаята и отидох до прозореца.

— Здравей — поздравих детето.

— Здравей — отговори то и ми хвърли продължителен преценяващ поглед, който за малко да ме извади от равновесие. Беше съвсем обикновено момиченце с права русолява коса, сплетена на две плитки. Имаше високо чело и интелигентни сиви очи.

— Аз съм Колин Лам. А ти как се казваш?

Отговори ми веднага:

— Джералдин — Мари — Александра Браун.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Какво дълго име. А как ти викат?

— Джералдин. Понякога Джери, но на мен не ми харесва. Татко също не одобрява съкращенията.

Едно от големите преимущества на това да си имаш работа с деца е, че те притежават своя собствена логика.

Всеки възрастен човек на нейно място досега щеше да ме е попитал какво искам и за какво съм дошъл, но Джералдин беше напълно готова да поведе разговор, без да навлиза в глупави подробности. Тя беше сама и очевидно скучаеше, така че всеки посетител беше добре дошъл. Беше готова да разговаря с мен дотогава, докато не се покажех скучен и досаден събеседник.

— Татко ти го няма, предполагам?

Тя отговори също толкова бързо и подробно, колкото и първия път:

— Машиностроителен завод „Картинг хейвън“.

— Ами майка ти?

— Мама е умряла — отговори Джералдин, без това да се отрази на доброто й настроение. — Умряла е, когато съм била бебе на два месеца. Идвала е от Франция със самолет, който се е разбил. Всички други също са умрели.

Каза ми това с известно задоволство и си помислих, че за децата смъртта на родителите може да придобие особено значение, ако е настъпила вследствие на някаква катастрофа.

— Разбирам — отговорих аз и погледнах към вратата. — И значи затова имаш…

— Това е Ингрид. Тя е от Норвегия и е тук само от две седмици. Още не знае английски и аз я уча.

— А тя те учи на норвежки, така ли?

— Не много — отговори Джералдин.

— Харесваш ли я?

— Да. Тя е добра. Понякога готви много странни неща. Знаеш ли, че обича да яде сурова риба?

— И аз съм ял сурова риба в Норвегия. Не е лошо.

Момиченцето ме изгледа с недоверие.

— Днес се опитва да направи торта.

— Това е добре.

— Да. Обичам торти — каза тя и добави учтиво: — За обяд ли дойдохте?

— Не съвсем. Всъщност минавах отдолу и ми се, стори, че ти изпусна нещо през прозореца.

— Аз?

— Да. — Подадох й сребърния нож за плодове.

Джералдин го погледна най-напред подозрително, после с одобрение.

— Много е хубав. За какво служи?

— За рязане на плодове.

Отворих го.

— А, сега разбрах. С него можеш да белиш ябълки.

— Да.

Джералдин въздъхна:

— Но не е мой. Не съм го изпуснала аз. Защо си помисли, че съм аз?

— Ами ти беше на прозореца и…

— Аз гледам през прозореца почти непрекъснато. Защото паднах и си счупих крака, виждаш ли?

— Лош късмет.

— Да, лош. Слизах от автобуса и се спънах неочаквано. Първо много болеше, после по-малко, а сега никак.

— Сигурно ти е много скучно.

— Да, скучно ми е. Татко ми носи разни неща… пластилин, книжки, пастели и други такива работи, но на човек му омръзва все да прави нещо, така че през повечето време седя на прозореца и гледам с бинокъла.

Тя ми показа с гордост театралния си бинокъл.

— Може ли да погледна? — Попитах аз.

Взех го, сложих го пред очите си и погледнах през прозореца.

— Страшно е хубав! — казах с възхищение.

Бинокълът наистина беше чудесен. Изглежда, бащата на Джералдин, ако той го беше купил, бе дал доста пари за него. Къщата на „Уилбрахъм Кресънт“ 19 се виждаше удивително ясно. Върнах й бинокъла.

— Много е добър. Първокласен.

— Истински е — каза тя. — Не е детска играчка за бебета.

— Не е. Личи му — съгласих се аз.

— Имам една тетрадка — добави Джералдин. Показа ми я. — Ако стане нещо интересно, си го записвам. Също и кога е станало. То е като да следиш в колко часа минават влаковете — добави. — Имам един братовчед Дик, който ме научи. И на още една игра… С номерата на колите. Започваш от едно и гледаш докъде ще стигнеш…