Агата Кристи - Часовниците

— Друга?

— Да. Обикновено идва „Садърн Даунс“. Повечето хора си перат при тях. Тази беше „Сноуфлейк“. Не я бях виждала преди. Сигурно е съвсем нова.

Положих големи усилия, за да не издам интереса си. Не исках да я накарам да започне да съчинява.

— Ами донесоха ли пране или взеха ново? — Попитах.

— Донесоха. При това в много голям пакет, а не както обикновено.

— Госпожица Пебмарш ли го получи?

— Не, разбира се. Тя беше излязла.

— В колко часа стана това, Джералдин?

— Точно в един и трийсет и пет — отговори тя и добави с гордост: — Записала съм си. Отвори малката тетрадка и посочи с не особено чистия си нокът. „1.35 ч. пристига пикапът на пералнята.“

— Трябва да отидеш да работиш в Скотланд Ярд — казах аз.

— Има ли жени детективи? Искам да стана детектив. Не жена полицай, те са глупави.

— Не ми разказа точно какво се случи, когато докараха прането.

— Нищо. Шофьорът слезе, отвори задната врата на пикапа, извади пакета и се заклатушка към задния двор. Предполагам, че там е било заключено и не е успял да влезе. Сигурно е оставил пакета отвън. След това се върна.

— Как изглеждаше?

— Най-обикновен човек.

— Като мен?

— О, не. Доста по-възрастен, макар че не можах да го видя както трябва, защото дойде до къщата от тази страна. — Тя посочи вдясно. — Спря пред къщата, нищо, че беше в насрещното платно. На малка уличка като тази това няма значение. След това влезе в двора, приведен под тежестта на пакета. Виждах само гърба му.

Когато излезе, бършеше лицето си. Май му беше станало горещо.

— И след това си отиде?

— Да, разбира се. Какво толкова интересно има в това?

— Не знам — отговорих аз. — Може би той е видял нещо интересно.

Вратата се отвори и влезе Ингрид, бутайки количка за сервиране.

— Сега вечеряме — каза тя весело и кимна.

— Браво! — възкликна Джералдин. — Умрях от глад.

Станах.

— Е, време е да тръгвам. Довиждане, Джералдин.

— Довиждане. Ами това? — посочи ножа за плодове. — Не е мой. — И добави тъжно: — Ще ми се да беше.

— Струва ми се, че не е на никого.

— Значи е нещо като късмет, така ли?

— Нещо такова — отговорих аз. — Мисля, че е по-добре да го задържиш. Поне докато някой не си го потърси. Но не мисля — казах убедено, — че някой ще го направи.

— Дай ми една ябълка, Ингрид.

— Ябълка?

— Pomme! Apfel!

Оставих я да проявява езиковите си способности.

Госпожа Райвъл бутна вратата на „Пийкок Армс“ и с леко нестабилна походка се отправи към бара. Мърмореше нещо под носа си. Тя не беше непозната в това заведение и барманът я посрещна топло.

— Как си, Фло? — Попита той. — Как вървят номерата?

— Не е честно! — отвърна тя. — Не е почтено! Не, никак не е честно! Фред, знам какво говоря и твърдя, че не е честно.

— Разбира се, че не е — отвърна Фред с успокояващ тон — Какво да бъде? Както обикновено ли?

Жената кимна. Плати и отпи от чашата си. Фред се отдалечи, за да обслужи друг клиент. Питието я освежи до известна степен. Продължаваше да мърмори под нос, но с малко по-ведро изражение на лицето. Когато барманът отново се приближи до бара, тя пак го заговори, този път малко по-спокойно:

— Както и да е, няма да търпя това. В никакъв случай. Ако има нещо, което не понасям, това е измамата… Никога не съм понасяла такива работи!

— Така е — съгласи се Фред и я огледа. „Доста си е пийнала — каза си, — но ще издържи още едно-две. Нещо я е разтревожило.“

— Измама! — продължи жената. — Шарла… шарлата… Сещаш се какво искам да кажа.

— Разбира се — отговори Фред.

Той отиде при друг познат и се заприказва за недостатъците на някои породи кучета. Госпожа Райвъл продължи да мърмори:

— Не ми харесва и няма да търпя това. И ще му кажа. Да не си мисли, че може да се държи така с мен. Не, няма да позволя. Не е правилно и ако сам човек не се защити, кой тогава ще го защити? Дай ми още едно, миличък! — каза тя по-силно. Фред й наля.

— На твое място бих се прибрал след това — посъветва я той.

Зачуди се какво ли беше разстроило старото момиче толкова много. Обикновено беше много спокойна и уравновесена, добродушна, винаги готова да се разсмее.

— Това ще ме вкара в беля, Фред — продължи жената. — Когато някой поиска от теб да направиш нещо, трябва да ти каже защо го иска. Трябва да ти каже какво означава то и защо му е. Лъжци! Мръсни лъжци, ето това са те! И няма да позволя!

— На твое място щях да се прибера вкъщи — каза Фред, защото видя как една сълза се отрони от окото й и потече по обилно напудрената буза. — Скоро ще вали, при това силно. Ще ти се развали хубавата шапка.