Агата Кристи - Часовниците

Госпожа Райвъл го погледна признателно и му се усмихна:

— Винаги съм обичала метличината. О, Боже! Знам само, че не знам какво да правя!

— Бих си отишъл вкъщи и бих се наспал хубаво — каза барманът деликатно.

— Да, може би, но…

— Нали не искаш да си развалиш шапката?

— Така е. Не искам — отговори тя. — Много инти… интелект… Не, не исках да кажа това… Какво исках да кажа?

— Много интелигентна забележка, Фред.

— Благодаря ти.

— Няма защо — каза той.

Госпожа Райвъл слезе от високия стол и се запъти към изхода с още по-нестабилна походка.

— Старата Фло изглежда, е разстроена тази вечер — обади се един от клиентите.

— Обикновено е весела птичка — допълни мрачен на вид индивид. — Е, всички изпадаме в лошо настроение понякога.

— Ако някой ми беше казал, че Джери Грейнджър ще излезе пети след Кралица Карълайн, нямаше да го вярвам. Ако питате мен, имало е някаква шмекерия. И конните състезания вече не са честни. Всичките до едно.

Госпожа Райвъл излезе от заведението и погледна неуверено към небето. Да, може би наистина щеше да вали.

Тръгна по улицата леко забързана, сви вляво, после вдясно и спря пред една порутена къща. Когато извади ключа си и се изкачи по стъпалата пред входа, някъде отдолу чу глас и една глава се показа от вратата под стълбището:

— Някакъв джентълмен те чака горе.

— Мен? — попита тя изненадано.

— Може да мине и за джентълмен. Е, не е като истински лорд, но поне е добре облечен.

Госпожа Райвъл успя да напипа ключалката, превъртя ключа и влезе. Къщата миришеше на зеле, риба и безир.

Последната миризма почти не изчезваше от входа. Хазяйката смяташе, че ламперията трябва да се поддържа добре през зимния сезон и се заемаше с това още в средата на септември. Госпожа Райвъл тръгна нагоре по стълбите, като си помагаше с парапета. Бутна вратата на първия етаж и застина на място.

— Вие ли сте? — промърмори.

Инспектор Хардкасъл стана от стола си.

— Добър вечер, госпожо Райвъл.

— Какво искате? — попита тя доста по-грубо отколкото би го направила друг път.

— Трябваше да дойда до Лондон по работа — обясни той. — Налага се да уточня още една-две малки подробности с вас, така че дойдох с надеждата да ви открия. Жената долу смяташе, че ще се върнете скоро.

— Аха — отвърна тя. — Добре, но не виждам какво…

Инспектор Хардкасъл бутна напред един стол.

— Моля седнете — каза тихо. Като че ли си бяха разменили ролите — той бе домакинът, а тя — гостенката.

Жената седна и се вторачи в него.

— Какви са тези една-две малки подробности? — попита.

— Възникнаха някои дребни неясноти — каза Хардкасъл.

— За Хари ли?

— Точно така.

— Слушайте — заговори госпожа Райвъл враждебно и миризмата на алкохол достигна до инспектора. — Разпознах Хари. Повече не искам да мисля за него. Сама дойдох, когато видях снимката във вестника, нали? Дойдох и ви казах каквото знам за него. Всичко това беше много отдавна и не желая да си го припомням. Повече нищо не мога да ви кажа. Не си спомням и не искам да си спомням.

— Става дума за нещо съвсем дребно — каза Хардкасъл тихо, сякаш се оправдаваше.

— Е, добре — съгласи се тя доста рязко.

— За какво става дума. Да го чуя.

— Вие разпознахте мъжа, когото ви показах, като вашия съпруг или човека, с когото сте сключили брак преди петнайсет години. Така ли е?

— Трябваше да предположа, че досега ще проверите съвсем точно преди колко време е било.

„По-умна е, отколкото си мислех“ — каза си Хардкасъл и продължи:

— Да, права сте. Проверихме. Оженили сте се на петнайсети май 1948 година.

— Казват, че да си майска булка не носи щастие — отбеляза госпожа Райвъл мрачно. — На мен поне не ми донесе.

— Въпреки че е минало толкова много време, вие успяхте да разпознаете мъжа си без никакви съмнения.

Жената се раздвижи неспокойно.

— Не беше остарял много — обясни. — Винаги се е грижел за себе си както трябва.

— Освен това бяхте в състояние да ни дадете и някои допълнителни данни. Писахте ми за един белег.

— Точно така. Беше зад лявото му ухо. Ето тук. — Вдигна ръка и посочи мястото.

— Зад лявото му ухо? — подчерта Хардкасъл.

— Ами… — тя сякаш се поколеба за миг. — Да. Така ми се струва. Сигурна съм. Е, когато човек се разбърза, не мисли много-много за ляво и дясно, нали? Но белегът беше, където ви казах. — Тя отново докосна мястото.

— Писахте ми, че е станало докато се е бръснел, нали?

— Точно така. Кучето скочи към него. Беше много буйно. Непрекъснато скачаше. Дружелюбно куче. Хари се бръснеше, то скочи и го блъсна, а бръсначът се заби дълбоко. Доста кръв изтече. После заздравя, но белегът остана. — Сега говореше по-уверено.