Агата Кристи - Часовниците

— Проверихте ли някого?

Трябваше да попитам, не можех да се сдържа. Отговори ми веднага.

— Вчера госпожица Пебмарш е била в Лондон. Свършила някаква работа за института и се върнала с влака в седем и четирийсет. — Хардкасъл направи пауза. — Шийла Уеб взела да проверява някакъв ръкопис с писател чужденец, който бил в Лондон на път за Ню Йорк. Напуснала хотел „Риц“ около пет и половина. След това отишла на кино — сама — и се върнала тук.

— Слушай, Дик — казах аз. — Имам нещо за теб. Показания на очевидец. В един и трийсет и пет на девети септември пред „Уилбрахъм Кресънт“ деветнайсет е спрял пикап на някаква обществена пералня. Шофьорът оставил голям пакет — прекалено голям, за да е бил пълен с пране — при задната врата на къщата.

— Пералня? Каква пералня?

— „Сноуфлейк“. Чувал ли си за такава фирма?

— Не мога да си спомня веднага. Може да е някоя нова.

— Добре. Провери. Колата карал мъж. Той занесъл пакета отзад.

Изведнъж в гласа на Хардкасъл се промъкна подозрение:

— Да не би да го измисли, Колин?

— Не. Казах ти, че имам очевидец. Провери, Дик. Заеми се с това.

Затворих, преди да успее да попита каквото и да било.

Излязох от телефонната кабина и погледнах часовника си. Имах да правя много неща и докато се занимавах с тях, исках да съм настрана от Хардкасъл.

Трябваше да се погрижа за бъдещето си.

Пристигнах в Кроудийн в единайсет вечерта, пет дни по-късно. Отидох в хотел „Кларендън“, взех си стая и легнах да спя. Бях уморен и на сутринта се успах. Събудих се в десет без петнайсет.

Поръчах кафе, препечени филийки и вестник. Донесоха ми ги заедно с един квадратен плик, в чийто горен край беше написано „ДА СЕ ПРЕДАДЕ НА РЪКА“. Това ме изненада. Не го очаквах. Хартията беше дебела и скъпа, а — буквите равни. След като го разгледах от всички страни, най-накрая го отворих. Вътре имаше лист хартия, на който с едър почерк беше написано:

ХОТЕЛ „КЪРЛЮ“, 11.30 СТАЯ 413 (чукай три пъти)

Вторачих се в него, започнах да го въртя в ръцете си — какво беше това?

Обърнах внимание на номера на стаята — 413 — както часовниците. Съвпадение? Или не?

Мина ми през ума да позвъня в хотел „Кърлю“, после на Дик Хардкасъл. Не направих нито едното, нито другото.

Летаргията ми изчезна напълно. Измих се, избръснах се, облякох се и отидох до хотел „Кърлю“ пеш. Стигнах навреме.

Лятото вече бе свършило и в хотела нямаше много хора.

Не попитах нищо на рецепцията, а направо се качих с асансьора на четвъртия етаж. Тръгнах по коридора и застанах пред стая 413. Известно време не знаех какво да правя. Чувствах се като пълен глупак. След това почуках три пъти…

— Влез — извика някой отвътре.

Натиснах дръжката, вратата се отвори. Влязох в стаята и се заковах на място. Пред мен беше последният човек, когото очаквах да видя.

Еркюл Поаро седеше с лице към мен и ме гледаше усмихнато:

— Една малка изненада, нали? Надявам се да е приятна.

— Поаро! Стара лисицо! — извиках. — Как се оказахте тук?

— Пътувах с един даймлер. Много удобна лимузина.

— Но какво правите тук?

— Там стана ужасно. Настояваха на всяка цена да боядисат апартамента ми. Представи си проблемите ми. Какво можех да направя? Къде да се дяна?

— На много места — отвърнах хладно.

— Може би, но един лекар ми каза, че въздухът край морето ще ми се отрази добре.

— Той е бил от тези, които научават къде иска да отиде пациентът им и го убеждават, че от въпросното място няма по-добър за здравето им! Вие ли изпратихте това? — Размахах пред него писмото.

— Разбира се. Кой друг?

— А номерът на стаята съвпадение ли е?

— Не е съвпадение. Специално поисках да ми дадат нея.

— Защо?

Той наклони глава на една страна и ми намигна:

— Стори ми се подходяща.

— А чукането три пъти?

— Не можах да се сдържа. Ако имаше как да пъхна вътре и клонка розмарин, щеше да е още по-добре. Помислих си дори да си порежа пръста и да сложа кървав отпечатък на вратата, но това щеше да е прекалено. Можеше да получа инфекция.

— Предполагам, че това е някакво второ детство — отбелязах хладно. — Ще ви купя балон и пухкаво зайче още днес следобед.

— Струва ми се, че не харесваш малката ми изненада. Не се радваш, не си във възторг, че ме виждаш.

— И нима очаквахте това от мен?

— Защо не? Хайде, да бъдем сериозни, след като свърших с малката си клоунада. Надявам се да ви бъда от помощ. Поговорих с областния началник, който беше самата любезност, и в момента очаквам приятеля ти, инспектор Хардкасъл.