Агата Кристи - Часовниците

— И какво ще му кажете?

— Мислех да си поприказваме.

Погледнах го и се разсмях — казваше „поприказваме“, но много добре знаех кой ще говори. Еркюл Поаро, естествено!

Хардкасъл дойде. Представих го, ръкуваха се и седнахме. От време на време Дик се взираше в Поаро като човек в зоологическата градина, който разглежда някаква нова и изненадваща придобивка. Едва ли беше срещал човек като него преди това.

Най-накрая, след като любезностите и общите разговори приключиха, Хардкасъл се прокашля и каза:

— Мосю Поаро, предполагам, че ще искате да се запознаете с местопрестъплението лично. Няма да е много лесно… — Той се поколеба: — Областният началник ми каза да направя за вас всичко, което поискате, но трябва да си даваме сметка, че ще има проблеми, възражения, може да ни задават въпроси… Все пак, тъй като сте дошли тук специално, за да…

Поаро го прекъсна с известна хладина:

— Дойдох тук, защото започнаха да ремонтират и да боядисват апартамента ми в Лондон.

Аз се разсмях гръмко и Поаро ме погледна с упрек.

— Мосю Поаро няма нужда да гледа каквото и да било — обясних на Дик. — Винаги е твърдял, че човек може да свърши всичко, без да става от стола си. Но може би това не е съвсем вярно, нали, мосю Поаро? Иначе защо щяхте да дойдете точно тук?

Поаро отговори с достойнство:

— Казах, че не е необходимо да бъдеш хрътката, фокстериерът или гончето и да тичаш насам-натам след миризмата. Но трябва да призная, че в този случай е необходимо да имаш куче. Куче ловец, приятелю. Добър ловец.

Той се обърна към инспектора и с удоволствие засука мустак с едната си ръка:

— Трябва да ви кажа, че аз не съм луд на тема кучета като англичаните. Аз лично мога и без куче, но приемам идеала ви за куче. Човек обича и уважава кучето си. Той му угажда, хвали интелигентността и мъдростта му пред приятелите си. Представете си обаче, че и обратното може да е вярно. Кучето обича господаря си. То му угажда. То се хвали с мъдростта и интелигентността му! Както човек е готов да стане и да излезе навън, когато най-малко му се излиза, за да разходи кучето си, защото знае, че то много обича, така и кучето се стреми да даде на господаря си това, което той иска да има. Нещо такова се получи и с моя млад приятел Колин. Той дойде да ме види, не за да поиска помощ за собствения си проблем — той беше сигурен, че с него може да се справи съвсем сам и доколкото разбрах, се е справил, не, той дойде при мен, защото беше загрижен, че се чувствам самотен и нямам какво да правя. Искаше да ме заинтригува и да ми осигури някакво занимание. Той ме предизвика. Предизвика ме да направя това, което толкова често твърдя, че е напълно възможно да се направи — да седна на стола си и след нужното време да намеря решението на дадения проблем. Може би зад това предизвикателство имаше и малко злоба — не много и напълно безвредна. Искаше, нека се изразя така, да ми докаже, че не е чак толкова лесно. Ами да, драги мой, нали е така? Ти искаше да ми се подиграеш — съвсем мъничко! Не те упреквам. Само ще ти кажа, че не познаваш Еркюл Поаро!

Той изпъчи гърди и отново засука мустак. Погледнах го и му се усмихнах сърдечно:

— Добре тогава. Кажете ни отговора на загадката. Ако го знаете, естествено.

— Но, разбира се, че го знам.

Хардкасъл се вторачи в него с невярващи очи:

— Искате да кажете, че знаете кой е убил мъжа в къщата на „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет?

— Разбира се.

— И кой е убил Една Брент?

— Без съмнение.

— И знаете кой е убитият?

— Знам кой би трябвало да е.

По лицето на Хардкасъл се изписа съмнение. Той помнеше думите на началника си и не прояви неучтивост, но в гласа му прозвуча недоверие.

— Извинете, мосю Поаро, значи твърдите, че знаете кой и защо е убил тези трима души? — Можете да защитите твърденията си в съда?

— Това не.

— Значи искате да кажете, че само предполагате — обадих се аз.

— Няма да споря за думите, драги Колин. Казвам само, че знам.

Хардкасъл въздъхна:

— Виждате ли, мосю Поаро, на мен ми трябват доказателства.

— Естествено. При средствата, които имате на свое разположение, няма да е никак трудно да ги съберете.

— Не съм много сигурен за това.

— Инспекторе, да знаете, наистина да знаете, нима това не е първата стъпка?

— Невинаги — въздъхна Хардкасъл. — На свобода се разхождат хора, които би трябвало да са в затвора. Те го знаят, ние също го знаем, и какво от това?

— Но те са малък процент, нали…

Прекъснах ги: