Агата Кристи - Часовниците

— Добре, добре. Вие знаете. Сега кажете и на нас!

— Подозирам, че още се съмняваш. Нека най-напред кажа следното. Да си сигурен, че си стигнал до правилното решение, означава всичко да застане на мястото си. Да се убедиш, че няма друг начин, по който да са се развили събитията.

— За Бога! — възкликнах аз. — Хайде да продължаваме. Съгласен съм с всичко, което казвате.

Поаро се намести удобно в стола си и даде знак на инспектора да напълни чашата му отново.

— Едно нещо, драги мои, трябва да се разбира много ясно. За да разкрие едно престъпление, човек трябва да разполага с фактите . Именно за това е нужно кучето… То ги лови един по един и ги слага в…

— В краката на господаря си — казах аз. — Съгласихме се вече.

— Човек не може да разкрие престъпление само като си седи на стола и чете за него във вестниците. Защото фактите трябва да са точни, а вестниците рядко са такива. Те пишат, че нещо се е случило в четири, а всъщност е било в четири и петнайсет, казват, че някой си имал сестра Елизабет, а всъщност той има снаха, при това Александра. И така нататък. Колин се оказа ловджийско куче с удивителни способности — заради тях, струва ми се, той е стигнал толкова далеч в своята професия. Винаги е имал забележителна памет. Може да повтори съвсем точно всеки разговор, който е водил преди няколко дни. Казвам точно, тоест предава самия разговор, а не както почти всички други, своите впечатления от него. Ще поясня с пример. Той не би казал: „В единайсет и двайсет дойде пощата“, а ще опише точно какво се е случило — как на вратата се е почукало, как някой е донесъл писмата и така нататък. Това е много важно. Все едно, че е чул и видял нещата, които и аз бих чул и видял, ако съм бил на негово място.

— Само че горкото куче не е направило нужните заключения?

— Така. Значи се запознах с фактите. Първото нещо, което ми направи впечатление, когато Колин ми разказа за какво става дума, беше колко фантастично е всичко. Четири часовника, показващи горе-долу един час напред, внесени в къщата, без собственичката да знае или поне така твърди. Защото никога не бива да вярваме на това, което ни се казва, преди да го проверим, нали?

— И аз мисля така — обади се Хардкасъл одобрително.

— На пода лежи мъртвец — възрастен човек с почтен вид. Никой не знае кой е той, или поне така твърдят. В джоба му е намерена визитна картичка с името Р. Х. Къри от застрахователна компания „Метрополис & Провиншъл“ на Денвърс Стрийт, номер седем. Но такава компания няма. Няма такава улица и няма такъв човек. Това са факти със знак минус, но все пак са факти. А сега да продължим. Твърди се, че в два без десет в едно бюро за машинописни услуги се е обадила госпожица Милисънт Пебмарш и е пожелала в три часа на домашния й адрес — „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет — да бъде изпратена стенографка. Настояла това да бъде госпожица Шийла Уеб. Тя отива. Пристига на мястото в три без десет, влиза във всекидневната, както й е казано, намира на пода мъртвец и излиза от къщата с писъци. Попада в прегръдките на един млад човек.

Поаро замълча и ме погледна. Аз се поклоних.

— Появява се младият герой.

— Виждаш ли — отбеляза Поаро, — дори ти не можеш да се въздържиш от фарсовия мелодраматичен тон, когато говориш за това. Цялата работа е фантастична, мелодраматична и напълно нереална. Подобно нещо може да се случи само на страниците, написани от Гари Грегсън например. Трябва да спомена, че когато моят млад приятел дойде да ме види във връзка с тази история, аз бях погълнат от творбите на някои писатели на трилъри, създадени през последните десет години. Много интересно. Човек започва да гледа на истинските престъпления в светлината на художествената литература. С други думи, че когато кучето не лае, когато би трябвало да лае, аз си казвам: „Аха, престъпление като за Шерлок Холмс“. По същия начин, ако трупът се окаже в стая, в която няма как да бъде, аз си мисля: „Аха! Това е като у Диксън Кар!“ И моята приятелка госпожа Оливър. Ако намеря… Но стига толкова. Нали разбирате какво искам да кажа? В нашия случай обстоятелствата са толкова невероятни, че на човек му идва да каже: „Тази книга няма нищо общо с живота. Това е нереално.“ Само че уви — тук става дума за нещо съвсем реално. Това се е случило. И човек започва да мисли трескаво, нали?

Хардкасъл не би използвал тази дума, но беше съгласен с твърдението, защото кимна. Поаро продължи:

— Това е някаква противоположност на Честъртъновото „Къде най-добре ще скриеш лист от дърво? В гората. Къде най-добре ще скриеш камъче? На брега на реката.“ В нашия случай имаме фантазия, мелодрама, крайност. Когато се запитам, перифразирайки Честъртън: „Къде една жена на средна възраст може да скрие факта, че красотата й си отива“, аз не отговарям: „Сред други лица на средна възраст“. Нищо по-добро. Този факт се прикрива с грим, пудра, руж, с красиви кожи, бижута на шията и ушите. Разбирате ли ме?