Агата Кристи - Часовниците

— Интересно занимание — отбелязах аз.

— Само че по тази улица няма много коли, така че трябваше да се откажа.

— Предполагам, че вече знаеш кой живее в онези къщи ей там?

Казах го колкото се може по-непринудено, но Джералдин щеше да ми отговори и без това:

— О, да, разбира се. Е, не им знам истинските имена, но съм им измислила други.

— Трябва да е много интересно.

— Ей там живее маркиза Карабас… В къщата с храсталаците. Тя е господарка на много, много котки.

— Току-що си поговорих с една от тях. Оранжева.

— Видях ви — заяви детето.

— Сигурно си много наблюдателна и виждаш всичко, нали?

Тя се усмихна доволно. Точно в този момент Ингрид отвори вратата и влезе задъхано.

— Вие добре? — попита.

— Ние сме съвсем добре, Ингрид — отговори Джералдин твърдо. — Няма защо да се безпокоиш.

Норвежката закима енергично и започна да жестикулира.

— Върви да готвиш.

— Добре. Отива. Хубаво нещо, имаш гост.

— Когато готви, става нервна — обясни момиченцето. — Искам да кажа, когато се опитва да направи нещо ново. Понякога се храним много късно заради това. Радвам се, че дойдохте. Хубаво е да има с кого да си поговориш и да не мислиш, че си гладен.

— Разкажи ми за онези хора там. Какво виждаш оттук? Кой живее в съседната къща? Спретнатата?

— О, там има една сляпа жена. Съвсем сляпа е, а ходи като че ли вижда. Портиерът Хари ми каза. Той е добър. Разказва ми много неща. И за убийството ми каза той.

— Убийство?! — постарах се да го изрека с нужната изненада в гласа.

Джералдин кимна и си придаде важен вид заради това, което щеше да ми каже.

— В онази къща стана убийство. Може да се каже, че го видях!

— Колко интересно!

— Ами да, нали? Никога досега не бях виждала убийство. Е, не самото убийство, а мястото, където е станало.

— И какво видя?

— Ами точно тогава нямаше нищо интересно. По това време няма никого по улиците. Точно тогава от къщата изскочи една жена и се разпищя. Веднага разбрах, че нещо се е случило.

— Каква беше тази жена?

— Ами най-обикновена жена. Беше млада и доста хубава. Изскочи през вратата и не спря да пищи. По улицата минаваше някакъв мъж. Тя изскочи през портата и се вкопчи в него — ей така. — Джералдин показа с ръце и внезапно ме погледна. — Приличаше на вас.

— Сигурно имам двойник — подхвърлих небрежно. — И какво стана след това? Много е интересно.

— Ами той я сложи на земята, направо на тротоара и се върна в къщата, а в това време Императорът — това е оранжевият котарак, така го наричам, защото винаги е толкова горд — престана да се мие и много се изненада, а в това време госпожица Точилка излезе навън… Тя живее на номер осемнайсет… Излезе на стъпалата и започна да гледа…

— Госпожица Точилка?

— Така я наричам, защото е много груба. Има брат и непрекъснато го тормози.

— Продължавай — подканих я аз заинтригуван.

— И тогава се случиха много неща. Мъжът отново излезе от къщата… Сигурен ли сте, че не бяхте вие?

— Видът ми е много обикновен — отвърнах скромно. Има много също като мен.

— Така е — съгласи се Джералдин някак си неучтиво. — Както и да е. Та, този човек тръгна по улицата и се обади от телефонната кабина ей там. След това започна да идва полицията. — Очите й заблестяха. — Много полицаи. И откараха умрелия с нещо като линейка. По това време се бяха насъбрали много хора да гледат. И Хари беше там, нашият портиер. После разказа всичко.

— Каза ли ти, кой е убитият?

— Само, че бил някакъв мъж и никой не знаел как се казва.

— Много интересно.

Започнах да се моля Ингрид да не избере точно този момент, за да донесе ужасната си торта или каквото там правеше.

— Ами спомняш ли си преди това… Видя ли кога убитият е дошъл в къщата?

— Не, не видях. Предполагам, че е бил там през цялото време.

— Искаш да кажеш, че е живеел там, така ли?

— О, не. Там живее само госпожица Пебмарш.

— Значи знаеш истинското й име?

— Ами да. Писаха го във вестниците. Писаха всичко за това убийство. А жената, която пищеше, се казва Шийла Уеб. Хари ми каза, че името на убития било господин Къри. Нали е смешно? Като подправката. И след това имаше още едно убийство. Не на същия ден, ами по-късно. В телефонната будка в края на улицата. От тук се вижда, но трябва да се покажа от прозореца и да погледна настрани. Не, не го видях, защото не знаех, че ще се случи. Ако знаех, щях да се покажа и да гледам. Онази сутрин на улицата имаше много хора и зяпаха къщата отсреща. Струва ми се, че това е много глупаво, нали?