Агата Кристи - Часовниците

— Де да беше така. Не, ходих до Булон. Само за един ден. — Сбута ме с лакът, също като госпожа Макнотън. — Но не взех жената. Бях с една малка сладка блондинка. Чудо и половина.

— По работа? — Попитах и двамата се разсмяхме като граждани на света.

Той продължи към номер 61, а аз към Олбани Роуд. Не бях доволен от себе си. Както каза Поаро, от съседите би трябвало да науча повече. Просто ми се струваше невероятно никой да не е забелязал нищо. Може би Хардкасъл не бе задал нужните въпроси? А аз можех ли да измисля по-добри? Завих по Олбани Роуд и започнах да формулирам мислено въпроси. Нещо такова:

Господин Къри (Касълтън) е бил упоен. — Кога?

Същият е бил убит. — Къде?

Господин Къри (Касълтън) е бил пренесен в къщата на номер деветнайсет. — Как?

Все някой трябва да е забелязал нещо. — Кой? Какво?

Отново завих наляво. Вървях по „Уилбрахъм Кресънт“ точно както и тогава, на девети септември. Трябваше ли да се обадя на госпожица Пебмарш? Да позвъня на вратата й и да кажа… А какво да й кажа? Или пък госпожица Уотърхаус. А какво пък бих могъл да кажа на нея!

Може би госпожа Хеминг? Едва ли беше от значение какво казваш на госпожа Хеминг — тя просто не слушаше, а неуместните и объркани неща, които самата тя би могла да избърбори, можеше и да доведат до нещо.

Продължих нататък, като мислено отбелязвах номерата, както и тогава. Дали и покойният господин Къри не беше правил същото, докато открие къщата, която е искал да посети?

„Уилбрахъм Кресънт“ изглеждаше по-почтен от всякога. Идеше ми да възкликна във викториански стил: „Ех, ако можеха тези камъни да говорят!“ В онези дни това е бил доста популярен израз. Но нито камъните, нито тухлите, нито керемидите и мазилката могат да говорят. „Уилбрахъм Кресънт“ продължаваше да мълчи.

Старомоден, високомерен, вече доста позападнал, но безмълвен. И бях сигурен, че не одобрява случайните скитници, които дори не знаят какво точно търсят в него.

Наоколо нямаше много хора — покрай мен минаха две момчета с велосипеди и две жени с пазарски чанти.

Самите къщи имаха вид на балсамирани мумии — толкова живот имаше в тях. И знаех защо е така. Вече наближаваше светият първи час след пладне, часът, определен от английските традиции за поглъщане на обедната порция храна. В някои от къщите се виждаха по един-двама души, седнали край масата, но дори и това беше рядко — повечето прозорци бяха закрити с пердета, а там, където не бяха, хората вероятно се хранеха в кухнята, според „модерните“ обичаи на шейсетте години.

„Този час — разсъждавах аз — е най-подходящият, за да извършиш убийство.“ Може би и убиецът си бе мислил същото. Може би това е било част от плана му. Стигнах до номер деветнайсет.

Подобно на много други членове на обществото с болна фантазия, аз се спрях и започнах да оглеждам къщата.

Наоколо не се виждаше жива душа. „Никакви съседи — казах си тъжно, — никакви надарени с разум наблюдатели.“

Изведнъж почувствах остра болка в рамото си. Бях сгрешил. Тук имаше съсед, който при това би бил много полезен, стига да можеше да говори. Бях се облегнал на колонката на портата на номер двайсет, на която стоеше същият голям оранжев котарак. Освободих рамото си от игривата му лапа и му заговорих:

— Ако котките можеха да говорят…

Котаракът отвори уста и изпусна едно звучно, мелодично „мяу“.

— Знам, че можеш — продължих аз. — Знам, че можеш да говориш не по-зле от мен, но не разбирам езика ти. Къде беше онзи ден? Видя ли кой влиза в къщата и кой излиза? Знаеш ли какво се случи тук? Не може да не знаеш, котарако!

Възприе думите ми с неподходяща част от тялото си. Обърна ми гръб и вирна опашка.

— Извинете, ваше величество — казах аз.

Той ми хвърли студен поглед и започна усърдно да се мие. „Съседи“ — помислих си с горчивина. В „Уилбрахъм Кресънт“ нямаше съседи, вече не се съмнявах в това. Трябваше ми, на Дик Хардкасъл също, някоя бъбрива, любопитна, наблюдателна възрастна дама, която се чуди какво да прави по цял ден. Вечно изпълнена с надежда да види нещо скандално. Бедата е, че този вид стари дами вече са на изчезване. Повечето от тях или са събрани на едно място в домовете за стари хора, където се радват на всички удобства, или пък заемат болничните легла, от които спешно се нуждаят истински болните. Куците, сакатите и старите вече не живееха в собствените си домове, обградени с грижите на верен прислужник или на някой малоумен беден роднина, доволен, че има къде да се подслони. Това беше сериозна пречка в борбата срещу престъпността.