Агата Кристи - Часовниците

След това тръгнах. Минах покрай полицейския участък и след известни колебания влязох. Попитах за Хардкасъл и той се оказа там. Заварих го да чете някакво писмо и да се мръщи.

— Тази вечер се връщам в Лондон, Дик — казах.

Той ме изгледа замислено.

— Би ли приел един съвет от мен?

— Не — отговорих веднага.

Той не обърна внимание. Когато някой иска да ти даде съвет, никога не би се съобразил с нежеланието ти да го чуеш.

— На твое място бих се махнал и бих стоял настрана… Ако искаш да знаеш кое е по-добро за теб…

— Никой не може да съди кое е добро или лошо за някой друг.

— Не съм много сигурен.

— Ще ти кажа нещо, Дик. Когато приключа с настоящата задача, ще напусна работата си. Поне засега мисля така.

— Защо?

— Аз съм като старомоден викториански свещеник. Имам съмнения.

— Дай си време.

Не бях много сигурен какво иска да каже с това. Попитах го защо самият той изглежда толкова разтревожен.

— Прочети.

Подаде ми писмото, което четеше, когато влязох.

Уважаеми инспектор Хардкасъл.

Току-що си спомних нещо. Онзи ден ме попитахте дали мъжът ми е имал някакви характерни белези и аз ви казах, че не е имал, но съм сгрешила. Всъщност зад лявото ухо трябва да има белег. Поряза се с бръснача, когато кучето ни скочи към него една сутрин и се наложи да го зашия. Не беше нищо сериозно и забравих тази случка още на следващия ден.

— Има хубав почерк — отбелязах аз, — макар че не си падам особено по червеното мастило. Трупът имаше ли такъв белег?

— Имаше. Точно където каза тя.

— Видя ли го, когато разпознаваше тялото?

Хардкасъл поклати глава.

— Скрит е зад ухото. За да се види, то трябва да се огъне напред.

— Значи всичко е наред. Още едно потвърждение, че не лъже. Какво те тормози тогава?

Хардкасъл каза мрачно, че в целия този случай има пръст самият дявол. Попита ме дали ще се видя с приятеля си французин или белгиец в Лондон.

— Вероятно. Защо?

— Споменах за него пред шефа, който каза, че го помни много добре. Трябва да му осигуря много сърдечно посрещане, ако реши да дойде тук.

— Едва ли ще дойде лично — казах аз. — Не ми се вярва да го накараме да излезе от бърлогата си.

Позвъних на вратата на „Уилбрахъм Кресънт“ 62 в дванайсет и петнайсет. Отвори госпожа Рамзи, която дори не вдигна очи, за да ме погледне.

— Какво има? — попита тя.

— Може ли да поговорим малко? Бях тук преди десетина дни, може би вече не ме помните?

Тогава тя вдигна поглед, за да ме проучи по-внимателно.

— Дойдохте с полицейския инспектор, нали?

— Да, госпожо Рамзи. Може ли да вляза?

— Щом желаете? Човек не може да откаже на полицията. Такова нещо никак няма да й се хареса.

Въведе ме във всекидневната, посочи ми стол и седна срещу мен. В гласа й долових горчивина, а в държанието й — някакво безпокойство, което не бях доловил предния път.

— Днес тук е спокойно — отбелязах. — Сигурно децата ви са тръгнали на училище?

— Да. Има известна разлика. Предполагам, че искате да ме питате още нещо във връзка с другото убийство. За момичето в телефонната будка.

— Не точно това. Всъщност аз нямам връзка с полицията.

Тя ме изгледа с изненада.

— Мисля, че се представихте като сержант… Лам, нали?

— Името ми наистина е Лам, но работя за съвсем друга служба.

Безпокойството й изчезна. Тя ме погледна бързо и хладно.

— Така ли? И каква е тя?

— Мъжът ви още ли е в чужбина?

— Да.

— Няма го от доста време, нали госпожо Рамзи? А е заминал надалеч.

— Какво знаете за това?

— Зад Желязната завеса е, нали?

— Да, така е.

— Знаехте ли, че ще ходи там?

— Повече или по-малко. — Тя замълча и добави: — Искаше да тръгна с него.

— Обмислял ли го е?

— Предполагам. На мен ми каза в последния момент.

— Симпатизирате ли на възгледите му?

— Някога. Предполагам, че вече знаете. Проверявате тези неща прецизно, нали? Ровите се в миналото, научавате кой е бил член на партията, кой с кого е дружал…

— Може би ще сте в състояние да ни дадете много ценна информация.

Тя поклати глава.

— Не, не мога да направя това. Не че не искам. Виждате ли, той никога не е споделял с мен подробности. Аз също нямах желание да ги знам. Всичко това ми беше дошло до гуша. Когато Майкъл каза, че ще се махне от страната и ще отиде в Москва, никак не се учудих. Трябваше да реша какво ще правя аз.

— И решихте, че целите на мъжа ви не ви привличат достатъчно?

— Не, не бих казала това. Моите възгледи са си лично мои. Струва ми се, че с повечето жени става така накрая, освен ако не са фанатички, разбира се. Жените понякога са много големи фанатички, но аз не съм такава. Наистина имам леви възгледи, но нищо повече от това.