Агата Кристи - Часовниците

— А какво ти казаха в застрахователната компания?

— Нищо, защото и тя не съществува. Няма „Метрополис & Провиншъл“. А що се отнася до господин Къри от Денвърс Стрийт, няма никакъв господин, няма Денвърс Стрийт, няма номер седем и какъвто и да било друг номер.

— Интересно — казах аз. — Значи онова е било фалшива визитна картичка, с фалшиво име, адрес и застрахователна компания.

— Така изглежда.

— Какво ли се крие зад всичко това?

Хардкасъл сви рамене.

— В момента мога само да гадая. Може би е събирал фалшиви застрахователни вноски. Може би това е било начин да влиза в къщите на хората и да върши измами или да краде. Не е изключено да е бил и частен детектив, кой знае?

— Но вие ще разберете.

— О, да. В края на краищата ще разберем. Вече изпратихме отпечатъците му, за да проверят дали няма заведено досие за нещо друго. Ако има, това ще е голяма стъпка напред. Ако няма, ще ни бъде значително по-трудно.

— Частно ченге — казах аз замислено. — Това ми харесва. Открива нови възможности.

— Засега пред нас има само възможности.

— Кога ще е предварителното следствие?

— Вдругиден бъде съвсем формално и ще го отложат.

— Каква е медицинската експертиза?

— Рана от острие, най-вероятно кухненски нож.

— Значи госпожица Пебмарш би трябвало да падне. Една сляпа жена едва ли би могла да убие век с нож. Ако наистина е сляпа, разбира се.

— Да, сляпа е. Проверихме. И е точно това, което, казва, че е. Била е учителка по математика в едно училище в Северна Англия, загубила е зрението си преди шестнайсет години, след това се е заела да изучава Брайлово писмо и така нататък. Най-накрая е постъпила като преподавателка в института „Ааронберг“.

— Може ли да е душевноболна?

— С мания за часовници и застрахователни агенти!

— Наистина звучи прекалено невероятно, за да се опише с думи. — Не можех да не говоря с известен ентусиазъм. — Като у Ариадна Оливър в най-лошите й моменти или покойния Гари Грегсън в най-добрата му форма…

— Продължавай, забавлявай се. Ти не си нещастният инспектор, на когото е поверен този случай. Не ти се налага да отговаряш пред шефа на полицията за него.

— Е, добре. Може би ще научим нещо полезно от съседите.

— Съмнявам се — мрачно изрече Хардкасъл. — Дори и да беше наръган в предния двор и двама маскирани мъже да го бяха внесли в къщата, пак никой нямаше да забележи. „Уилбрахъм Кресънт“ не е село, което е още по-лошо. Това е един сравнително заможен жилищен квартал. Към един часа приходящите прислужнички, който биха могли да забележат нещо, най-често вече са си тръгнали. Дори и бебешките колички са прибрани по това време.

— Няма ли някой възрастен инвалид, който по цял ден седи край прозореца?

— Ще ми се да имаше, но няма.

— Кой живее в двете съседни къщи?

— На номер осемнайсет живее господин Уотърхаус той управлява адвокатската кантора „Гейнсфърд и Суетънхам“, и сестра му, която през свободното си време управлява него. За номер двайсет знам само, че жената, която живее там, има поне двайсет котки. Не обичам котките.

Отбелязах, че животът на полицая е тежък, и тръгнах.

Господин Уотърхаус се спря неуверено на стъпалата на „Уилбрахъм Кресънт“ № 18 и погледна разтревожено сестра си.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — Попита я той.

Госпожица Уотърхаус презрително изсумтя:

— Наистина не знам какво имаш предвид, Джеймс.

Господин Уотърхаус отправи към нея извиняваш се поглед. Налагаше му се да я гледа по този начин толкова често, че това се бе превърнало в обикновено изражение на лицето му.

— Ами… Искам да кажа, скъпа, като знам какво се случи в съседната къща вчера…

Господин Уотърхаус тръгваше към адвокатската кантора, където работеше. Беше слаб човек с прошарена коса, леко отпуснати рамене и сиво лице, което обаче нямаше нездрав вид.

Сестра му беше висока, кокалеста жена, която не допускаше да се занимава с глупости и затова проявяваше крайна нетърпимост към безсмислиците, с които се занимаваха другите.

— Джеймс, има ли причина да смяташ, че след като вчера у съседите са убили някого, днес ще дойдат да убият и мен?

— Едит — отговори брат й, — всичко до голяма степен зависи от това кой е извършил убийството, нали?

— Значи смяташ, че има някой, който се разхожда из „Уилбрахъм Кресънт“ и си избира жертва от всяка къща? Джеймс, това е чисто светотатство.

— Светотатство? — изненада се господин Уотърхаус… И през ум не му бе минало, че забележката му може да се тълкува така.