Агата Кристи - Часовниците

— Надявам се, че не идвам прекалено рано — започна Хардкасъл — Предполагам, че сте чули какво се е случило в съседната къща вчера.

— Едва ли убийство у съседите ви може да остане незабелязано — потвърди госпожица Уотърхаус. — Дори се наложи да отпратя един-двама репортери, които се интересуваха дали съм забелязала нещо особено.

— Отпратихте ги, така ли?

— Естествено.

— И с право — отбеляза Хардкасъл. — Тези хора са готови да се натрапят навсякъде, но съм сигурен, че сте способна да се справите с подобна напаст.

Жената си позволи да покаже удоволствието си от този комплимент.

— Надявам се, че няма да имате нещо против, ако ви зададем същия въпрос — каза Хардкасъл. — Уверявам ви, че ако сте забелязали нещо необикновено, то само ще ни бъде от полза и ще сме ви много благодарни. През цялото време ли си бяхте у дома?

— Не знам кога е било извършено убийството — заяви госпожица Уотърхаус.

— Според нас някъде между един и половина и два и половина.

— По това време си бях у дома.

— А брат ви?

— Той не се прибира за обяд. А кой е убитият?

В кратката бележка в местния вестник тази сутрин не се споменава за това.

— Все още не знаем кой е той — обясни инспектор Хардкасъл.

— Непознат?

— Така изглежда.

— Да не искате да кажете, че и госпожица Пебмарш не го е познавала?

— Тя ни увери, че не е очаквала никого и че няма представа кой е този човек.

— Не може да е толкова сигурна — отбеляза домакинята. — Сляпа е.

— Описахме й го много добре.

— Как изглеждаше?

Хардкасъл извади снимка от един плик и й я подаде:

— Ето това е той. Познавате ли го.

Госпожица Уотърхаус погледна снимката.

— Не, не… Сигурна съм, че никога не съм го виждала. Боже мой! Има вид на почтен човек.

— Да — съгласи се инспекторът. — Видът му наистина беше почтен. Приличаше на адвокат или бизнесмен.

— Наистина. Тази снимка не е толкова ужасяваща. Сякаш е заспал.

Инспектор Хардкасъл не й обясни, че от всички, че от всички полицейски снимки беше избрал най-малко смущаващата.

— Смъртта може да е много спокойна понякога — каза Хардкасъл. — Струва ми се, че този човек не е знаел какво ще му се случи.

— А какво казва госпожица Пебмарш за тази работа? — Попита госпожица Уотърхаус настоятелно.

— Че не знае нищо.

— Удивително — беше коментарът на домакинята.

— А сега, госпожице Уотърхаус, ще можете ли да ни помогнете с нещо? Ще ви помоля да си припомните вчерашния ден. В посоченото време заставахте ли до прозореца? Излизахте ли навън на двора?

Тя се замисли.

— Да излизах в градината… Да си припомня… Трябва да е било преди един часа. В един без десет се прибрах вътре, измих си ръцете и седнах да обядвам.

— Видяхте ли госпожица Пебмарш да влиза или да излиза от къщи?

— Мисля, че влезе. Чух скърцането на портата й… Малко след дванайсет и половина.

— Не говорихте ли с нея?

— О не. Чух само скърцането. Обикновено се прибира по това време. Тогава свършват часовете й, струва ми се. Сигурно знаете, че преподава в училището за деца с увредено зрение.

— Според думите й тя е излязла отново в един и половина. Можете ли да потвърдите това?

— Не мога да кажа точно в колко часа е било, но… да, спомням си, мина пред портата.

— Извинете, госпожица Уотърхаус, „мина пред портата“ ли казахте?

— Разбира се. Бях във всекидневната. Тя гледа към улицата, докато трапезарията, в която сме сега, както виждате, гледа към задния двор. Вчера след обяд взех кафето си и седнах във всекидневната недалеч от прозореца. Четях „Таймс“ и ми се струва, че госпожица Пебмарш мина пред портата точно като обръщах страницата. Има ли нещо странно в това?

— Не, няма нищо странно — усмихна се инспектор Хардкасъл. — Доколкото разбрах, госпожица Пебмарш е излязла, за да купи някои неща и за да се отбие в пощата, а ми се струва, че най-краткият път дотам е в обратна посока.

— Зависи до кои магазини искате да отидете — каза госпожица Уотърхаус. — Разбира се, магазините са наблизо, ако тръгнеш нататък, а поща има на Олблан Роуд…

— Може би госпожица Пебмарш обикновено е минавала пред портата ви по това време?

— Вижте какво, не знам по кое време тя е минавала пред портата ми и каква посока е отишла. Не обичам да наблюдавам какво правят съседите ми, инспекторе. Имам твърде много работа, за да се занимавам с другите. Някои хора през цялото време следят кой минава по улицата и кой при кого отива, но това е повече навик на инвалидите и на онези, които няма какво друго да правят, освен да клюкарстват и да се месят в работите на съседите.