Агата Кристи - Часовниците

— Проклетите часовници!

— Часовниците? Какво е станало с тях?

— Един от тях липсва.

— Липсва? Кой?

— Този с кожения калъф, на който пишеше „Розмари“.

Подсвирнах.

— Това е доста странно. Как е станало?

— Проклетите глупаци! И аз съм сред тях, предполагам (Дик беше много честен човек). Трябва вечно да им ходиш по петите, иначе непременно ще объркат нещо! Всички часовници вчера бяха във всекидневната, нали? Накарах госпожица Пебмарш да ги опипа, за да ги разпознае, но тя не успя. След това дойдоха санитарите да вдигнат трупа.

— Да?

— Аз излязох навън за малко, после се върнах в кухнята и поговорих с госпожица Пебмарш. Казах й, че ще трябва да взема часовниците и че ще й дам разписка за тях.

— Помня. Чух този разговор.

— След това казах на момичето, че ще го изпратя до дома му със служебна кола, и те помолих да го заведеш до нея.

— Да.

— Дадох разписката на госпожица Пебмарш, въпреки че тя не я искаше, защото часовниците не били нейни. После дойдох при теб. Наредих на Едуардс да ги опакова внимателно и да ги донесе тук. Разбира се, без стенния часовник и другия — с кукувицата. И, изглежда, това ми е била грешката. Трябваше изрично да му кажа да вземе четири часовника. Той твърди, че отишъл веднага и направил точно както съм му наредил. Само че имало само три!

— При това положение нямаме много време. Изглежда…

— Може да го е направила Пебмарш. Може да е взела часовника, след като излязох от всекидневната, и да го е занесла в кухнята.

— Да. Но защо?

— Трябва да научим още много неща. Кой още би могъл да го вземе? Момичето?

Замислих се.

— Не, струва ми се, че… — спомних си нещо.

— Значи е тя — отсече Хардкасъл. — Хайде. Кога стана?

— Тъкмо отивахме към полицейската кола — заговорих аз смутено. — Сети се, че е забравила ръкавиците си вътре. Предложих й да отида да ги взема, но тя отказа под предлог, че знае точно къде ги е оставила и ще ги намери по-лесно. Нямала нищо против да влезе вътре, след като бил махнат трупът. След това се върна в къщата. Не се бави повече от минута…

— Когато се върна, видя ли тези ръкавици? На ръцете й ли бяха, или ги държеше?

Поколебах се.

— Мисля, че да.

— Очевидно не е било така — каза Хардкасъл. — Иначе нямаше да се колебаеш.

— Може да ги е сложила в чантата си.

— Лошото е — продължи Хардкасъл с укор, — че харесваш това момиче.

— Не дрънкай глупости! — защитих се аз енергично. — Вчера следобед я видях за пръв път и това запознанство не може да се нарече романтично.

— Не съм много сигурен — поклати глава Хардкасъл.

— Не всеки ден млади момичета се хвърлят в ръцете на мъжете с писъци за помощ по утвърдения викториански образец. Карат те да се чувстваш герой и мъжествен закрилник. Само че трябва да престанеш да я защитаваш. Толкова. Изобщо не можеш да си сигурен дали това момиче не е извършило престъпление.

— Да не би да искаш да кажеш, че такова крехко същество е в състояние да забие нож в гърдите на здрав мъж, да го скрие така внимателно, че никой от копоите ти да не може да го открие, и след това да изтича навън, за да разиграе толкова съвършено сцената с писъците пред мен?

— Не би се изненадал, ако беше виждал нещата, които съм виждал аз — каза Хардкасъл мрачно.

— А ти не си ли даваш сметка, че в професията си съм се срещал с твърде много красиви жени от почти всички националности? При това с физически данни, които биха накарали всеки американски частен детектив направо да забрави за ръженото уиски в барчето си! Неуязвим съм за женските прелести, Дик!

— Всеки рано или късно намира своето Ватерло — каза Хардкасъл. — Въпросът е да попаднеш на свой тип. Струва ми се, че Шийла Уеб е точно твоят тип.

— Дори и така да е, не виждам защо толкова сериозно си се заел да обвиниш нея.

Хардкасъл въздъхна:

— Не я обвинявам… Но все пак трябва да започна от нещо. Трупът беше намерен в къщата на Пебмарш. Намери го Шийла Уеб… Няма нужда да ти казвам колко често този, който открие трупа, е и последният, който го е виждал жив. Докато не съберем още факти, тя ще бъде в центъра на вниманието ми.

— Когато влязох в стаята вчера, човекът беше умрял най-малко половин час преди това. Какво ще кажеш?

— Шийла Уеб е била в обедна почивка от един и половина до два и половина.

Погледнах го уморено:

— Какво научи за Къри?

— Нищо — отговори Хардкасъл с неочаквана горчивина.

— Как така нищо?

— Ами просто, че не съществува. Няма такъв човек.