Агата Кристи - Часовниците

— Напомня ми Пасхата — каза госпожица Уотърхаус. — А това, позволи ми да ти напомня, е Светото писание.

— Струва ми се, че сравнението е малко прекалено, Едит — възрази брат й.

— Много бих искала да видя кой ще дойде тук, за да убие мен — каза госпожица Уотърхаус натъртено.

Брат й помисли върху това и реши, че наистина ще е трудно да се намери такъв човек. Ако сам той трябваше да си избира жертва, не би се спял върху сестра си. Ако някой решеше да предприеме подобно нещо, беше много по-вероятно да получи удар с ръжена или с оловната подпорка за врата и след това да бъде предаден на полицията окървавен, в безпомощно състояние и унизен.

— Просто исках да кажа — продължи господин Уотърхаус още по-смутено, — че наоколо има… Хм. Странни типове.

— Още не се знае какво точно е станало — отвърна сестра му. — Всякакви слухове се носят. Госпожа Хед също разказа някои странни неща тази сутрин.

— Това може да се очаква — каза той и погледна часовника си. Нямаше никакво желание да чуе какво точно е казала словоохотливата им приходяща прислужница. Сестра му никога не си губеше времето, за да приземява полетите на фантазията й, защото въпреки всички те я забавляваха.

— Хората говорят — продължи госпожица Уотърхаус — че е този човек е бил касиер и настоятел на института „Ааронберг“ и че отишъл при госпожица Пебмарш, за да се поинтересува защо някои от сметките не излизат.

— И госпожица Пебмарш го е убила? — На лицето му се изписа леко учудване. — Тази сляпа жена? Но…

— Увила е парче тел около врата му и го е удушила — продължи сестра му. — Естествено той не е бил нащрек. Кой би очаквал подобно нещо от сляпа жена? Не че аз самата вярвам в тези приказки. Сигурна съм, че госпожица Пебмарш е чудесен човек. Ако не се разбирам с нея напълно по всички въпроси, това не означава, че я смятам за престъпничка. Просто намирам, че възгледите й са фанатични и екстравагантни. В края на краищата има и други неща, освен образованието. Всичките тези странни нови училища, направени почти изцяло от стъкло… Като че ли са строени, за да се отглеждат в тях домати или краставици. Сигурна съм, че влияе много зле на децата, особено през летните месеци. Самата госпожица Хед ми каза, че нейната Сюзън не харесва новите класни стаи. Било невъзможно да внимаваш в урока, защото нямало как да не гледаш през прозорците почти през цялото време.

— Боже мой! — възкликна господин Уотърхаус и отново погледна часовника си. — Боя се, че отново ще закъснея. Довиждане, скъпа. Пази се все пак. Може би е по-добре да сложиш веригата на вратата?

Той изсумтя отново. След като затвори пътната врата, тя понечи да се качи на горния етаж, но размисли, отиде до калъфа с щеките за голф, извади най-тежката и я подпря на стратегическото място край вратата. „Ето така“ — промърмори доволно. Разбира се Джеймс говореше глупости, но въпреки всичко не беше зле да е подготвена. Безразсъдството, с което напоследък пускаха душевноболните от различните домове и ги насърчаваха да живеят нормален живот, според нея силно застрашаваше невинните хора.

Госпожица Уотърхаус бе в стаята си, когато госпожа Хед изтича запъхтяна нагоре по стълбите. Тя беше дребна, закръглена жена и много приличаше на гумена топка. Радваше се буквално на всичко, което се случи.

— Двама джентълмени искат да говорят с вас — каза оживено. — Всъщност — добави тя след миг — не са истински джентълмени. От полицията са.

Протегна ръка, в която държеше визитна картичка. Госпожица Уотърхаус я взе.

— Инспектор Хардкасъл — прочете. — Покани ли ги във всекидневната?

— Не. Заведох ги в трапезарията. Разтребих след закуската и ги поканих там, защото реших, че е по-подходящо. Те са само полицаи, в края на краищата.

Госпожица Уотърхаус не схвана напълно тази мисъл, но все пак каза:

— Ще сляза.

— Сигурно искат да ви питат за госпожица Пебмарш — продължи госпожа Хед. — Искат да знаят дали сте забелязали нещо странно в поведението й. Говори се, че тези маниаци понякога започват много неочаквано и не им личи преди това. Но все трябва да има нещо. В приказките им например. Казват, че можеш да ги познаеш по очите. Но това не важи за слепец, нали? Ах!… — поклати глава.

Госпожица Уотърхаус слезе долу с бодра стъпка и влезе в трапезарията, изпълнена с радостно любопитство, прикрито зад обикновеното й войнствено изражение.

— Инспектор Хардкасъл?

— Добро утро, госпожице Уотърхаус — поздрави инспекторът и се изправи. Той водеше със себе си чернокос млад човек, когото госпожица Уотърхаус не си направи труда да поздрави. Не обърна никакво внимание на промърмореното: „Сержант Лам“.