Агата Кристи - Часовниците

Госпожица Уотърхаус изрече това толкова ядосано, че инспекторът остана с впечатлението, че тя има предвид конкретен човек.

— Да, така е — съгласи се бързо той и добави: — Тъй като госпожица Пебмарш е минала пред портата ви не е изключено да е отишла и до телефонната кабина, нали? Нали нататък по улицата има телефонна кабина?

— Да. Срещу петнайсети номер.

— Госпожице Уотърхаус, същественият въпрос, който искам да ви задам, е дали сте видели този човек да пристига… „Тайнственият човек“, както за жалост го нарекоха сутрешните вестници.

Тя поклати глава.

— Не, не съм го виждала. Нито пък който и да било друг.

— А какво правихте между един и половина и три часа?

— Половин час решавах кръстословицата в „Таймс“, доколкото можех, разбира се, след това отидох до кухнята и измих чиниите от обяд. Нека помисля… Така, после написах две-три писма, попълних няколко чека за сметките и се качих горе, където отделих дрехите за химическото чистене. Именно от прозореца на спалнята забелязах, че нещо става в съседната къща. Чух писък, така че отидох до прозореца. Пред портата видях някакъв млад мъж и момиче. Той като че ли я прегръщаше.

Сержант Лам помръдна крак, но жената не го гледаше и очевидно нямаше представа, че той е въпросният млад мъж.

— Виждах само тила му — продължи тя. — Като че ли спомена за нещо. След това той я остави да седне на тротоара край оградата. Доста странна постъпка. И влезе в къщата.

— А преди това не бяхте видели госпожица Пебмарш да се прибира?

Госпожица Уотърхаус поклати глава.

— Не. Изобщо не съм се доближавала до прозореца, преди да чуя онзи писък. Както и да е, не обърнах кой знае какво внимание на всичко това. Младите мъже и жени винаги правят такива чудати неща… пищят, блъскат се или вдигат шум. Нямах представа, че се е случило нещо сериозно. Едва когато дойдоха полицейските коли, си дадох сметка за това.

— И какво направихте тогава?

— Ами излязох от къщи, естествено, застанах за малко на стъпалата и после отидох в задния двор. Чудех се какво ли се е случило, но оттам, където бях, не можеше да се види кой знае какво. Когато отново се върнах отпред, вече се бяха насъбрали зяпачи и някой ми каза, че е станало убийство. Това ми се стори удивително. Много удивително! — завърши госпожица Уотърхаус със силно неодобрение. Нищо друго ли не можете да си спомните?

— Боя се, че не.

— Получавали ли сте напоследък писмени предложения да се застраховате? Посещавал ли ви е някой с такава цел? Предлагал ли е да ви посети?

— Не. Не е имало нищо такова. И двамата с Джеймс сме застраховани в „Мючуъл Хелп Ашуърънс Сосоъти“. Естествено човек винаги намира в пощенската си кутия най-различни реклами и обяви, но не си спомням напоследък да съм получавала нещо подобно.

— Някакви писма, подписани от някой си Къри?

— Къри? Разбира се, че не.

— И името Къри не ви говори нищо?

— Не. Трябва ли да ми говори?

Хардкасъл се усмихна.

— Не, не мисля, че трябва. Това е името, което използвал убитият.

— Не било истинското му име, така ли?

— Имаме основания да смятаме, че не е било истинското му име.

— Значи е бил някакъв мошеник, а? — поинтересува се жената.

— Не мога да твърдя това, преди да разполагаме с доказателства.

— Да, разбира се. Трябва да сте внимателни, знам — каза госпожица Уотърхаус. — Не като някои хора наоколо. Готови са да кажат всичко. Чудя се как някой все още не е осъден за лъжа.

— За клевета — поправи я сержант Лам, който проговори за първи път.

Тя го изгледа изненадано, сякаш до сега не беше забелязала присъствието му или го бе смятала за някакъв необходим придатък на инспектор Харкасъл.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза. — Наистина съжалявам.

— Аз също — поклати глава Хардкасъл. — Човек с вашата интелигентност и наблюдателност би бил много ценен свидетел.

— Ще ми се да бях видяла нещо — отвърна тя. За миг в гласа и прозвуча копнеж, като на младо момиче.

— Ами брат ви, господин Джеймс Уотърхаус?

— Той не знае нищо. Никога не знае. Освен това точно тогава беше в кантората, която е на главната улица. Не, Джеймс няма да може да ви помогне. Както казах, той не се връща за обяд.

— Къде обядва обикновено?

— Взема си сандвичи и кафе в „Трите пера“. Много приятно и почтено заведение. Сервират специални аламинути за работещите хора.

— Благодаря ви, госпожице Уотърхаус. Е, не бива да отнемаме повече от времето ви.

Те станаха и излязоха в антрето. Жената ги изпрати. Колин Лам вдигна стика за голф и отбеляза: