Робин Кук - Сфинкс

— Не ми позволяват да напускам страната. Обадих се в кабинета на Ахмед Казан. Казах им, че отивам в Луксор и те нямаха нищо против.

— Ерика, не мърдай оттам, докато не ти се обадя. Твоят… приятел смята ли да идва с теб?

— Той се връща в Щатите. Срещата със Стефанос му подейства… как да ти кажа? Мерси все пак, че се сети да звъннеш. Обаждай се! — Ерика със замах блъсна слушалката.

Беше сигурна, че Ивон я бе използвал като примамка. Въпреки че вярваше в кръстоносния му поход срещу нелегалната търговия, тя не можеше да допусне да я използват по такъв начин. Телефонът отново звънна, но тя не му обърна внимание.

Пътуването от „Хилтън“ до централната гара отне повече от час. Въпреки че се бе изкъпала преди да тръгне, само след петнадесет минути цялата бе обляна в пот и гърбът й неприятно залепваше за изкуствената кожа на седалката.

Гарата се намираше до оживен площад. Пред нея се издигаше древна статуя на Рамзес II, която съвсем не се връзваше с шума и глъчката на тълпата. Сградата бе претъпкана с най-различни хора — от бизнесмени в европейски костюми до селяни, помъкнали празни щайги и кошници. Почти всички я зяпаха с неприкрито любопитство, но никой не се осмели да й направи нещо и тя сравнително лесно си проби път през навалицата. Пред гишето имаше сравнително малка опашка и тя скоро плати билета си. Смяташе да направи почивка в едно село, наречено Балиане, където да разгледа някои по-известни забележителности.

От вестникарската будка си купи „Хералд Трибюн“ отпреди два дни, едно италианско модно списание и няколко книги, посветени на гробницата на Тутанкамон. Взе си отново и книгата на Картър, въпреки че вече няколко пъти я беше чела.

Времето течеше бързо и не след дълго обявиха нейния влак. Един носач нубиец с ослепителна усмивка пое куфара й и го стовари пред леглото й. Каза й, че вагонът няма да се напълни, така че може да се разположи на двете места. Тя остави сака си на пода, настани се удобно и разтвори вестника.

— Здравей! — чу тя приятен глас и леко трепна.

— Ивон!

— Здравей, Ерика. Много се радвам, че успях да те открия. Може ли да седна?

Тя прибра книгите си от съседната седалка.

— Допуснах, че ще пътуваш на юг с влак. От известно време много трудно се намират билети за самолети.

Ерика сдържано се усмихна. Все още беше ядосана, но и не можеше да не се чувства поласкана от факта, че Ивон я бе проследил. Косата му беше разрошена. Вероятно бе тичал.

— Ерика, искам да ти се извиня за всичко, което си преживяла на срещата със Стефанос, каквото и да е то.

— Всъщност нищо не стана. Но ме е страх дори да си помисля какво можеше да стане. Явно си очаквал нещо подобно, защото ме предупреди да си уговоря среща на публично място.

— Така е, но го направих, защото знам отношението на Стефанос към жените. Не желаех да ставаш обект на настойчивите му ухажвания.

Влакът се заклати, Ивон стана, погледна към локомотива и към последния вагон и като се увери, че още няма да тръгва, отново седна на мястото си.

— Все още ти дължа една вечеря — каза той. — Такава ни беше уговорката. Моля те, остани в Кайро. Научих нещо за убийците на Абдул Хамди.

— Какво?

— Научих, че не са от Кайро. При мен има няколко снимки, които бих желал да видиш. Може би ще разпознаеш някой.

— В теб ли са?

— Не, в хотела. Просто не ми стигна времето.

— Ивон, аз заминавам за Луксор. Решението ми е твърдо.

— Ерика, можеш да отидеш в Луксор, когато пожелаеш. Аз имам самолет. Мога да те откарам още утре.

Ерика погледна ръцете си. Въпреки гнева, въпреки предубежденията си, тя усещаше как решимостта й се разколебава. Но пък от друга страна й беше омръзнало всички да я пазят и да я покровителстват.

— Благодаря за предложението, Ивон, но аз ще пътувам с влака. Ще ти се обадя от Луксор.

Чу се железничарска свирка. Беше седем и половина.

— Ерика… — започна той, но влакът потегли. — Добре. Звънни ми от Луксор. Може би ще се видим там.

Втурна се към вратата и скочи от движение. После изгледа как влакът се измъква от гарата, и тръгна към претъпканата чакалня. До входа срещна Калифа.

— Защо не си във влака? — остро го попита Ивон.

Калифа срамежливо се усмихна и рече:

— Казаха ми да следя момичето в Кайро. Никой не ми е казвал да вземам влак за Луксор.

— Господи! — Ивон рязко тръгна към изхода. — Тръгвай с мен.

Раул чакаше в колата. Когато видя Ивон, той запали двигателя. Ивон се приближи, отвори задната врата, изчака да влезе Калифа и се вмъкна след него.