Робин Кук - Сфинкс

— Какво стана в джамията? — попита Ивон, след като потеглиха.

— Неприятности. Момичето се срещна със Стефанос, но Стефанос си беше довел охрана. За да осигуря безопасността й, се наложи да прекъсна срещата. Нямах избор. Освен това мястото на срещата беше много неудобно. Почти толкова неудобно, колкото и вчера в Серапеума. Но в знак на почит към високия ти морал нямаше нито един убит. Само изкрещях един-два пъти и пострелях малко. Джамията се опразни за нула време. — Калифа злорадо се изсмя.

— Благодаря ти за грижата към морала ми. Но повече ме интересува друго. Стефанос заплаши ли Ерика Барън, нападна ли я?

— Не зная — каза Калифа.

— Та нали точно това ти е работата?

— Работата ми беше първо да пазя момичето и едва след това да науча каквото мога. При така стеклите се обстоятелства цялото ми внимание бе заангажирано с безопасността на момичето.

Ивон извърна глава и се загледа в един велосипедист. С огромна тава на главата той се промъкваше в натовареното движение много по-бързо от тях. Ивон започваше да се изнервя. Всичко вървеше от зле на по-зле, а сега и Ерика Барън, последната му надежда да се добере до статуята на Сети, бе напуснала Кайро. Той погледна Калифа.

— Надявам се, че си готов за път, защото довечера ще летиш за Луксор.

— Както кажеш. И без това тая работа взе да ми става интересна.

Балиане, 6:05

— След един час сме в Балиане — извика носачът зад завесата на леглото й.

— Благодаря — отвърна Ерика, седна в леглото и дръпна завеската на малкото прозорче.

Навън бе ранна утрин. Небето бе бледовиолетово, в далечината съзря невисоки планини. Влакът се движеше с голяма скорост и леко се поклащаше. Пътят вървеше успоредно на Либийската пустиня.

Ерика се изми на малката мивка и се гримира. Снощи се бе опитала да чете една от книгите за Тутанкамон, които купи на гарата, но поклащането на влака моментално я унесе в дълбок сън. Около полунощ се събуди колкото да угаси светлината и отново заспа.

Когато първите слънчеви лъчи озариха хоризонта на изток, във вагон-ресторанта сервираха английска закуска. Пред погледа й небето промени цвета си от виолетов в прозирен бледосин. Беше невероятно красиво.

Отпи от кафето и се почувства така, сякаш от плещите й бяха свалили огромен товар. Изведнъж усети еуфоричното замайване, което носи свободата. Сякаш влакът я отнасяше назад във времето, към древния Египет и земята на фараоните.

Малко след шест влакът пристигна в Балиане и тя слезе. С нея слязоха още неколцина пътници и веднага щом последният стъпи на перона, влакът потегли. Ерика замъкна куфара си до гардероба и после излезе от гарата, за да се разходи из малкия провинциален град. Във въздуха се носеше някакво усещане за безгрижие и лекота. Хората изглеждаха много по-щастливи от потискащите тълпи в Кайро. Но беше и по-горещо. Дори в ранната утрин разликата в температурите бе осезаема.

В сянката на гарата чакаха множество стари и потрошени таксита. Повечето шофьори спяха. Но в момента, в който я забеляза един от тях, всички се събудиха и оживено се разбъбриха. Най-накрая избутаха напред един слабичък човек. Беше с неподрязани мустаци и рошава брада, но явно бе доволен от късмета си, поклони й се и й отвори вратата на колата, произведена навярно през четиридесетте години на века.

Той знаеше няколко думи на английски и най-вече думата „цигара“, и след като тя му даде няколко, той моментално се съгласи да й бъде шофьор и да я върне на гарата навреме, за да хване връзката за Луксор в пет следобед. Цената му беше пет египетски лири.

Насочиха се на север от града, после се отдалечиха от Нил и завиха на запад. На таблото така беше закрепено портативно радио, че антената му да излиза през липсващия прозорец на дясната врата. То бълваше оглушителна музика и шофьорът се чувстваше щастлив. От двете страни на пътя се простираше море от захарна тръстика с оазиси от палми, подобни на острови.

Прекосиха един вонящ напоителен канал и минаха през село Ел Араба ел Мудфуна. То представляваше жалка групичка от кирпичени постройки, струпани точно на ръба на напояваните площи. Почти не видяха хора, с изключение на няколко жени, които носеха на главите си вода в стъклени буркани. Ерика ги погледна отново. Бяха с фереджета.

На няколкостотин метра след селото шофьорът спря, посочи с пръст, и без да вади цигарата от устата си рече:

— Сети.

Ерика слезе от колата. Значи това беше Абидос. Мястото, което Сети I бе избрал, за да построи могъщия си храм. Тя понечи да извади пътеводителя, но точно в този момент я нападнаха банда хлапета с надеждата да й продадат скарабей. Тя бе първият турист за деня и успя да се отърве от оглушителните им молби едва след като плати петдесетте пиастра вход и влезе в храма.