Робин Кук: Сфинкс

Без да обръща внимание на болката, Емени се вмъкна в тунела. Но Кемезе бе бърз и успя да го хване за глезена, като неистово викаше към Амазис. В това време каменоделецът се извърна по гръб и отчаяно зарита със свободния си крак, накрая успя да улучи Кемезе под окото. Хватката се отслаби и той запълзя нагоре, без да усеща безбройните наранявания от острите ръбове на чакъла. Добра се до входа, вдъхна дълбоко сухия нощен въздух и се втурна към охраната на некрополиса край пътя за Тебес.

В гробницата настъпи паника. Ако искаха да се измъкнат, трябваше да тръгнат веднага, въпреки че бяха проникнали само в една от камерите. Амазис с ругатни напусна погребалната камера, понесъл тежка купчина златни статуетки. Кемезе уви няколко златни пръстена в един парцал. Ирамен остави лампата на земята, изтика кошницата си в тунела и се покатери след нея. Кемезе и Амазис го последваха, като в бързината счупиха една алабастрова ритуална чаша с формата на лотос. Излязоха от гробницата и веднага се заизкачваха на юг, далеч от стражата на некрополиса. Амазис бе заграбил толкова много, че едва вървеше. За да освободи дясната си ръка, той скри част от заграбеното под една скала и бързо настигна останалите. Не след дълго подминаха пътя за храма на Хатшепсут и поеха към селището на работниците в некрополиса. После се насочиха на запад и навлязоха в необятните простори на Либийската пустиня. Бяха свободни и богати. Много богати.

Не беше му се случвало да го подлагат на мъчения, въпреки че често го тормозеше мисълта дали ще е в състояние да ги понесе. Оказа се, че не е. Изненадващо бързо болката се превърна от търпима в непоносима. Бяха му казали, че ще го подложат на изпитание с пръчка. Нямаше представа какво означава това, докато четиримата стражи от некрополиса го проснаха на една ниска маса. След което започнаха безмилостно да налагат босите ходила на Емени.

— Спрете, всичко ще кажа! — стенеше той.

Но нямаше какво повече да каже. Вече беше го казал. Поне петдесет пъти. Искаше му се да припадне, но не можеше. Изпепеляващото обедно слънце засилваше агонията му. Емени ревеше от болка, опита се да ухапе ръката, която държеше дясната му китка, но някой го хвана за косата и изтегли главата му назад.

И когато вече прие мисълта, че ще обезумее от мъченията, принц Мая, шефът на охраната на некрополиса, нехайно махна с добре поддържаната си ръка. Стражът си позволи един последен удар с тоягата, преди да спре. Принц Мая с наслада помириса неизменния си лотосов цвят, после обърна взор към гостите — Небмар Накт, управител на западен Тебес, и Ненефта, надзирател и главен архитект при Негово Величество, фараон Сети I. И тъй като никой не проговори, той отново се обърна към Емени:

— Разкажи ми още веднъж, каменоделецо, как успя да проникнеш в гробницата на фараон Тутанкамон?

Заставиха Емени да седне, но силуетите на тримата благородници се размазаха пред очите му. Постепенно погледът му се проясни. Той разпозна прехваления архитект Ненефта.

— Дядо ми — промълви той, — ги дал на баща ми, той пък ги даде на мен.

— Дядо ти е бил каменоделец при строежа на гробницата на фараон Тутанкамон?

— Да — каза Емени и продължи да обяснява, че искал само малко пари, за да може да балсамира телата на родителите си. Помоли за милост и отново изтъкна, че сам се е предал, когато е видял, че съучастниците му обезчестяват гробницата.

Ненефта наблюдаваше в далечината безметежния полет на един сокол. Умът му бе далеч оттук. Този нещастник го наведе на тревожни мисли. Ясно видя как всичките му усилия да осигури пълна безопасност за вечното обиталище на своя повелител, великия Сети I, могат да се окажат напразни. Внезапно той прекъсна Емени.

— Ти работиш ли като каменоделец на гробницата на фараон Сети I?

Емени кимна веднага, защото се страхуваше от Ненефта. Всички се страхуваха от Ненефта.

— Мислиш ли, че гробницата, която строим сега, може да бъде ограбена?

— Всяка гробница може да бъде ограбена, ако не се охранява.

Гняв обзе Ненефта. С усилие на волята той се въздържа да не убие лично тази хиена в човешки образ. Емени почувства растящото напрежение и уплашен се дръпна назад към мъчителите си.

— И как предлагаш да опазим фараона и богатствата му? — най-сетне изрече Ненефта.

Емени не знаеше какво да отговори. Той оброни глава и тишината сякаш се стовари върху плещите му. Не можеше да измисли нищо друго, освен истината.

— Невъзможно е да се опази фараонът — каза той накрая. — Както е било, така и ще бъде. Винаги ще грабят гробниците.