Едгар Уолъс - Човекът с черната маска

Пазачът, който спеше в залата, изобщо не можеше да даде никакви обяснения. Той помнеше само, че седнал в стаичката си и пиел кафе, което сам си бил сварил. За станалото след това не помнеше нищо.

— Вземете остатъците от кафето — ще ги изпратим за химически анализ — разпореди се инспекторът Уол, след като разпита всички. — Престъпникът е стоял в зданието твърде дълго време. След като е зашеметил пазача, той не е срещнал никакви пречки.

На горните етажи на банката се намираха помещенията на служителите. Ценностите на банката се пазеха в подземния етаж. Към него водеше широка стълба, разделена от желязна решетка. Ключовете за решетката се намираха у пазача, който стоеше вътре.

— Всичко е станало много просто. Питърс е напуснал поста си, за да види нощния пазач. През това време човекът с черната маска е проникнал в зданието — на него не може да му се опре никаква ключалка. А после е изчакал удобен момент и е свършил с останалите.

Рано сутринта в банката пристигна секретарят и заедно с детективите подробно разгледа сейфа. В него бе счупена само една малка каса, която принадлежеше на Ралф Хамон, и беше изпразнена напълно.

Стефънс, икономът на лорд Крейз, прочете в сутрешните вестници за обира и побърза да разкаже това на господаря си по време на закуската, тъй като по природа беше приказлив човек. Но по ред причини Стефънс не обичаше много господин Ралф Хамон. При първите си посещения Ралф Хамон беше много учтив към лорда и към младата лейди. Но старанията му да спечели благоволението им се ограничаваше само с това. Той не обръщаше внимание на прислугата. Беше скъперник, не даваше бакшиши или пък бяха твърде скромни. Но Стефънс беше подготвен за това. Шофьорът на Хамон вече бе успял да му съобщи за скъперничеството на господаря си.

От известно време поведението на този търговец рязко се промени както по отношение на лорда, така и по отношение на семейството му. Това дразнеше Стефънс. И при мисълта за Хамон доброто и приветливо лице на иконома ставаше намусено и студено. Отначало Хамон се обръщаше към господаря на замъка Крейз с титлата „милорд“, но сега се осмеляваше да го нарича „драги Крейз“, а дъщеря му — „мила моя“.

Стефънс стоеше край широкия прозорец и замислено гледаше зелената поляна край реката, която се явяваше естествена граница на имението. Беше чудесно утро. По дърветата все още имаше зелени листа, въпреки че есента беше настъпила. От време на време тишината се нарушаваше само от плясъка на крилете на самотен фазан.

— Добро утро, Стефънс!

Икономът бързо се обърна и се оказа лице в лице с човека, за когото тъкмо в тази минута мислеше.

Ралф Хамон беше влязъл тихо в стаята. Беше среден на ръст и предразположен към напълняване. Изглеждаше на около четиридесет и пет години, макар косата му да почваше да пада, което му придаваше малко по-възрастен вид. Голямото му лице беше бледо и безизразно. Високото чело, тъмните дълбоко хлътнали очи, устните — всичко това показваше, че е ловък и умен човек. Като го гледаше, Стефънс винаги си спомняше за един свой учител, когото също толкова мразеше в детството си.

Като забеляза на пода една игла, Хамон се наведе, вдигна я и я забоде на палтото си.

— Тръгна ми! — каза той. — Най-добре е да почнеш деня с намирането на предмет, който може да ти свърши работа.

Стефънс чувстваше силно желание да му каже, че тази игла принадлежи на друг, но навреме се въздържа. Вместо това каза:

— Вчера човекът с черната маска пак е извършил един грабеж.

Хамон се намуси и дръпна от ръцете му вестника.

— Грабеж? Човекът с черната маска? Къде?

Лицето му стана още по-намусено, след като прегледа вестника.

— Този път е обрал Берлингтон банк — каза той, говорейки на себе си. — Бих искал да зная — и той погледна Стефънс — чудно… лорд Крейз стана ли вече? — прибави той.

— Не, господине.

— А лейди Джоана?

— Лейди Джоана е в парка. Отиде да се разходи с коня си.

— Хм!… — рече Хамон. Отговорът на Стефънс не го зарадва. Предишния ден той покани Джоана да се разходят, но тя отказа, като се извини, че любимият й кон бил започнал нещо да куца. Стефънс не четеше чужди мисли, но си спомни за дадените му наставления и бързо добави:

— Лейди Джоана не се надяваше, че ще може днес да излезе, но конят й се пооправи.

— Хм! — още веднъж произнесе Хамон. — А, тъкмо се сетих. Лейди Джоана ми каза, или по-точно аз чух как каза на лорд Крейз, че предложила една от малките къщички на имението на някакви си хора. Вие не знаете ли кой се е заселил там?