Том Грейс - Квантова мрежа

— Връщай се на работа. През следващите седмици бордът ще смели това, което му показахме току-що. Предполагам, че срещата другата седмица ще е странна. В крайна сметка не вярвам, че ще ни трябват цели трийсет дни, за да решим. Тази сделка е твърде интересна, за да бъде пропусната. Между другото, Нолън — Шон се обърна към сина си, — вече е официално: ти си координаторът на квантовия ни проект. Първата ти задача е да преместиш лабораторията на Тед извън кампуса.

— Нещо малко по-голямо, надявам се — вметна Сандстром.

— Малко — отговори Нолън. — Но част от пространството ще използваме за бизнес дела, свързани с работата ти. След като откри нов начин за печатане на пари, ще ти трябва място, за да ги събираш, броиш и съхраняваш.

— Какво ще кажеш за обяд другия вторник? — попита Ла Пойнт, като погледна графика си.

— Свободен съм — отговори Конрад Евънс. — В дванадесет в „Ганди Дансър“?

— Става.

Евънс и Ла Пойнт записаха срещата в календарите си.

— Ще се видим във вторник, Конрад — каза Ла Пойнт с усмивка, докато закопчаваше бележника си и се отдалечаваше.

Евънс пъхна тънкото тефтерче във вътрешния джоб на подплатеното си сако и се отдалечи. После огледа стаята за момент и откри привлекателна брюнетка в добре ушит ленен костюм. За Евънс — разведен от дълго време, работохолик на средна възраст с леко наднормено тегло — доктор Оксана Зошченко беше глътка свеж въздух.

Химик, по образование, Зошченко беше открила рано в кариерата си, че истинските й таланти се крият в администрацията. Нейната природна интелигентност, съчетана с умелия й усет за дипломатичност, бяха сочени като главна причина за бързото й израстване до най-високите нива в Руската академия на науките. Сред тези, чиято позиция в академията се бе поразклатила, се носеше мълвата, че шеметното въздигане на Зошченко се дължи на значителните й природни заложби и склонността й да ги използва, за да напредне в кариерата.

— И така, Оксана, какво мислиш? — попита Евънс, докато се приближаваше към страстната брюнетка.

— Беше доста вдъхновяващо. — Украинският акцент на Зошченко беше едва доловим, намек за нещо едновременно чуждо и екзотично.

— Много дипломатично от твоя страна. Обикновено сбирките на борда са много скучни. Поне изненадата от демонстрацията и разясненията накрая оживиха малко нещата. А, и във връзка с това ще те помоля да не споменаваш презентацията на Сандстром пред никого, поне докато не публикуват изследванията. Всъщност, това е включено в споразумението, което подписа.

— Бях учен дълго преди да стана бюрократ, така че разбирам поверителността, свързана с изследванията. Обещавам, че няма да обсъждам с никого какво съм видяла тук.

— Благодаря ти и отново — приеми извиненията ми. Това беше една от срещите, от които не можех да се измъкна, а не исках да те оставям във фоайето два часа. Благодаря ти за търпението.

— Извинението не е необходимо, Конрад. Наистина намерих тази среща за изключително образователна. Нашата икономика, нашето мислене са толкова различни от вашите. И у нас има много блестящи учени като този Сандстром, но няма никакъв механизъм за прехвърляне на технологията към индустрията. Никакъв начин да превърнем в капитал нашите нововъведения. Този консорциум е много добра идея, една от многото, които ще занеса обратно в Москва.

— В такъв случай като ректор на този университет се радвам, че посещението ти е било продуктивно. — Евънс погледна към часовника си. — Ако желаеш, все още имаме време за добро похапване, преди да тръгнеш.

— С удоволствие — отговори Зошченко с благодарност. — Полетът до Москва е дълъг, а храната, която сервират в самолета, не е особено вкусна.

7 юни

Москва, Русия

Маратонът от полети, дори с удобството на първа класа, винаги оставяше у Оксана Зошченко усещането за отпадналост и дискомфорт. След пристигането си на летище „Шереметиево“ тя побърза да се прибере в апартамента си и моментално се просна на леглото. Спа до късно, после отиде в изключителен СПА център за масаж и за нова прическа и маникюр, тъй като искаше да изглежда възможно най-добре на следобедната си среща.

Освежена, Зошченко насочи своето бяло беемве седан нагоре по проспект „Косигин“, към гористата част на югозападна Москва, позната като Воробьовые гори — Хълмовете на врабчетата. Зави от главния път и подкара по улица, рамкирана от дървета и триметрови зидове, които бяха прекъснати на равни интервали от врати и караулни помещения — в тях се даваше или отказваше разрешение за достъп до поддържаните земи и имението.