Том Грейс - Квантова мрежа

Мъжете отговориха с одобрителен боен вик.

— Нолън — обади се Гейтс с провлачения изговор, характерен за Оклахома, — имаш думата ми, че ще ти върнем Келси невредима.

Килкъни здраво стисна ръката му.

— Знам, че ще го направиш, Макс. Знам, че ще го направиш.

— Хайде, всички! — извика Доусън. — Да потегляме.

Доусън се качи с Шон Килкъни в големия експлорър. Зад тях Едуардс и Гейтс подкараха двата форда. Килкъни наблюдаваше, докато малкият конвой премина по Стейт стрийт.

Когато изчезнаха от поглед, Купър излезе от наетия таурус и се приближи.

— Бих се обзаложил, че ти се иска да отидеш с тях.

— Щеше да спечелиш този облог — призна Килкъни. — Но така трябва да бъде. По дяволите, вече не съм в екипа от две години. Това е цяла вечност, когато става въпрос за тренировки. Ако бях потеглил, сигурно щях да си подпиша смъртната присъда. Сега водачеството принадлежи на Едуардс. Старият ми старшина смята, че е добър в занаята. Ще свършат работата, а Келси и Ели имат нужда точно от това в момента, не от мен в ролята на герой с димящи оръжия.

— Е, нас също ни чака работа — каза Купър — и е време да хванем полета си за Москва.

30 юли

Полет 0030 от Нортуест

Малко след като самолетът излетя от летище „Детройт Метрополитън“ Килкъни потъна в дълбок и отчаяно необходим сън. Купър, който седеше до него в салона бизнес класа, направи няколко телефонни обаждания и си поръча „Блъди Мери“.

Дрънкането на количката с напитки събуди Килкъни. Той се прозя, погледна часовника си и надзърна през овалния прозорец. Небето беше ясно и тъмно; Атлантическият океан се разливаше спокойно под тях и блестеше под светлината на непълната луна.

— Как се чувстваш? — попита Купър, като замени празната си чаша с пълна.

— Мисля, че мога да поспя още един ден. Ами ти?

— Ще спя по време на обратния подет.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — попита стюардесата.

— Портокалов сок — отвърна Килкъни, устните му бяха подпухнали, сякаш бяха натъпкани с мокър памук.

Той получи питието си и взе няколко пакета фъстъци, а стюардесата отмина нататък.

— Барт, искам да те попитам нещо.

— Казвай.

— Спомена, че след като тялото на Волф е било намерено, ти си поискал проверка за него. Защо?

— Професионално любопитство. Волф е работил при немците по време на Втората световна война. След войната е поискал да емигрира в САЩ. Аз съм човекът, който провери Волф и установи, че не е нацист. Когато историята за намирането на тялото му стигна до вестниците, компютрите в Лангли я засякоха, свързаха я с доклад, който бях написал през четиридесет и шеста, и ми изпратиха известие. Убийството на Волф ми заприлича на екзекуция, затова реших да проверя дали не съм пропуснал нещо, като съм го пуснал в страната.

— И откри ли?

Купър се вгледа в леда в чашата си.

— Да, открих, че всичко е било наред.

— Когато Кал разбра, че и двамата сте търсили информация за Волф, защо просто не му даде това, което си знаел? Той провежда активно разследване, а ти — без да се обиждаш — но си минал с няколко години възрастта, до която можеш да работиш като оперативен агент.

— Това е доста смекчен начин да се каже, че съм стар човек, но си напълно прав. Имам статут на работещ пенсионер в Управлението. Останах, защото реших да помогна на Кал. Познавам някои хора с доста добри връзки в Русия, а разследването водеше натам. Сметнах, че може да съм от полза.

Килкъни кимна, като обмисляше казаното от Купър.

— Барт, не искам да си мислиш, че изпитвам подозрение към мотивите ти, защото и инстинктите ми, и Кал Мосли ми казват, че мога да ти вярвам. И понеже си на моя страна, всички причини, които изреди, все още не изясняват защо се заемаш с това. Над седемдесет си, направил си достатъчно за страната си. Просто ми се струва, че някаква дълбока страст те тласка в този случай, нещо по-силно, отколкото бих очаквал, като се има предвид, че за пръв път си чул за всичко преди два дни.

Купър за момент остана неподвижен, безмълвен, просто невиждащо се взираше напред.

— На моята възраст човек има вътрешната необходимост да знае, че е направил нещо добро с живота си. Ако го е сторил, може да е доволен. Ако не, трябва да се опита да поправи грешките си по някакъв начин. След войната трябваше да свършим доста разузнавателна работа. Искахме да разберем всичко, върху което райхът беше работил — ракети, реактивни двигатели, атомна енергия — преди Съветският съюз да е направил същото. Постигнахме съотношение шестдесет към четиридесет, що се отнася до хората, оборудването и записите. Някои от учените, които открихме, бяха без сянка от съмнение нацисти. Няколко трябваше да бъдат съдени като военнопрестъпници за злините, които бяха извършили, но не бяха дадени на съд поради причини, свързани с националната сигурност. Вместо това получиха свободен достъп до Америка, където бяха привлечени да работят върху нашите оръжия.