Том Грейс - Квантова мрежа

Келси вдигна поглед от пръстена — тя беше първият човек, с когото Ели споделяше тази история.

— След като Йохан изчезна, пръстенът беше единственото, което ми остана от него. Притежавала съм и други пръстени през годините, но винаги съм обичала точно този повече от всички останали. Защо не го пробваш?

— Не бих могла — отказа Келси, смутена от предложението.

— Моля те, направи го заради мен. Предполагам, че твоят млад мъж много скоро ще ти даде подобен. Надявам се неговият пръстен да означава толкова за теб, колкото този значи за мен.

Келси склони и сложи златната халка на пръста си.

— Ето, сега ръката ти не изглежда толкова гола. Изглежда добре. Келси, горчивият опит ме е научил да прегръщам всеки миг от живота сякаш е последен. Мога да видя, че ти и Нолън сте влюбени един в друг, точно както ние с Йохан бяхме през нашата младост. Улови това време и не го оставяй да ти избяга.

Преди Келси да успее да намери думи, за да отговори, предната врата на апартамента й се отвори с трясък и четирима мъже влетяха вътре. Първите двама се отправиха директно към кухнята с извадени пистолети и се прицелиха в нея и Ели. Другите двама се разделиха, за да претърсят останалата част от апартамента. Когато се появиха секунди по-късно, единият отиде до предната врата и махна с ръка.

— Добро утро, професор Нютън — поздрави Лесков, докато влизаше в апартамента, гласът му беше твърд и равен. — Удоволствие е да ви видя отново.

— Познаваш ли този мъж? — попита Ели.

— Да — отговори Келси с очи, вперени в приближаващия се руснак. — Той е крадец и убиец.

Лесков я зашлеви с опакото на ръката си; кърпата се свлече от главата й. Тя се пребори с парещата болка и се обърна, за да го погледне с пламтящите си от гняв очи.

— Махайте се от дома ми! — заповяда през стиснатите си зъби.

— Когато му дойде времето — отговори Лесков подигравателно.

Руснакът дръпна стол от масата, обърна го и седна, като подпря лакти на облегалката. На масата видя копие на последното писмо на Волф.

— А, едно, което все още нямаме. — Сгъна страницата и я пъхна в джоба на ризата си — Благодаря. Имам да обсъдя само още едно нещо с твоята гостенка и после аз и хората ми ще излезем оттук.

— Какво искате? — попита Ели предизвикателно.

Лесков извърна лицето си към нея, малко изненадан от липсата на страх.

— Госпожо, бих искал да видя пръстена, който ви е бил даден от Йохан Волф.

— Какво съвпадение! — каза Ели без следа от ирония в гласа си. — Келси ме питаше същото, когато вие и хората ви нахлухте през входната врата. Вече не притежавам пръстена.

Келси стоеше неподвижна, като се надяваше, че лицето й няма да издаде истината.

— Къде е пръстенът? — настоя Лесков.

— Няма да ви кажа.

— Госпожо, надявах се, че ще бъдете по-отзивчива. Ако е необходимо, мога да направя тази ситуация много неприятна за вас.

Подигравателният смях на Ели шокира всички в стаята.

— Вие ще направите ситуацията неприятна за мен? Бях пребивана, унижавана, изнасилвана, лишавана от храна и оставена да умра от нацистите. Мислите ли, че можете да ми причините нещо, което вече не съм преживяла?

— Може би сте права, може би наистина не бих могъл да ви причиня нищо, което да ви стресне. — Лесков се пресегна и сграбчи китката на Келси. — Но ако видите как тази жена страда, вероятно ще промените решението си да мълчите.

— Ако нараните Келси по какъвто и да е начин, заклевам се, че ще посегна на живота си при първа възможност. Не ме е страх от смъртта и не се плаша от страданието. Губите и вашето време, и нашето. Вървете си откъдето сте дошли и ни оставете на мира.

Лесков с неохота се възхити от духа на тази жена. Очите им се срещнаха и той не видя нищо друго, освен стоманена воля. Тя щеше да изпълни всяка изречена дума.

Взирането им приключи, когато слушалката на Лесков припука.

— Килкъни зави по улицата — докладва мъжът. — Черен спортен мерцедес. Видя нашата кола.

— Внимание, изтегляме се — обяви Лесков.

— Прав ви път — викна Ели.

— Не ме разбрахте, вие двете идвате с нас. Не сме приключили с този разговор. Кирил, Миша, водете жените.

Двама от мъжете на Лесков грубо сграбчиха Ели и Келси, издърпаха ги от столовете и ги поведоха към входната врата.

29 юли Ан

Арбър, Мичиган

Килкъни ускори към далечния край на застроената площ, където беше апартаментът на Келси. Когато се приближи до сградата, видя високогабаритен тъмнозелен микробус „Форд“ със затъмнени стъкла, паркиран пред дома й — шофьор беше едрият чернокос мъж, когото беше видял в лабораторията на Сандстром и в Магистърската библиотека.