Том Грейс - Квантова мрежа

Но някои мъже нямаше да търпят подобна несправедливост, мъже и жени, решени да въздадат възмездие — Нокмим. Купър им симпатизираше, обменяше информация с тях и понякога се обръщаше на другата страна, когато Нокмим оставаха последната възможност за въздаване на правосъдие спрямо военнопрестъпници, които намираха убежище под покривалото от политическа необходимост, спускано от Студената война. Някои от по-радикалните членове на Нокмим бяха по-малко заинтересовани от осигуряването на справедлив процес и наличието на основателно съмнение, отколкото от мисълта за въздаване на възмездие.

— Аз съм отговорен за смъртта на невинен човек — призна си Купър, като осъзна нещо, от което се беше страхувал още от първия си контакт с Нокмим относно Волф. — Не само невинен, но и герой, който е попречил на Хитлер да построи атомна бомба.

Информацията, която имаше тогава, беше непълна, но и той, и Нокмим знаеха, че името е в папките. По онова време това изглеждаше достатъчно, но сега огромната значимост на грешната преценка сякаш го смаза.

Купър намери бележка от Кони, прикачена към последната страница на доклада.

„За твое сведение: Изглежда не си единственият, който се интересува от работата на Волф. Според руснаците две запитвания са били отправени за същия човек. Това е причината да отговорят на твоето запитване толкова скоро; просто вече бяха свършили същата работа и за някой друг.“

— Какво, по дяволите… — Мислите на Купър запрепускаха лудо, докато препрочиташе бележката. — Е, предполагам, че няма да навреди да попитам.

Той издърпа опърпан тефтер от горното чекмедже на бюрото си и заобръща страниците. Под името Фьодоров имаше сиво петно, където някога стояха инициалите КГБ. Като се съобразяваше с новия ред в Русия, бившият Комитет за държавна сигурност се беше прекръстил на Федерална служба за сигурност и над петното се четяха новите инициали ФСБ.

Купър вдигна телефона и набра дългата поредица от цифри.

— Фьодоров — изръмжа нечий глас в ухото му.

— Добър вечер, Игор Сергеевич! — отговори на руски Купър със слаб акцент. — Работиш до късно. Барт Купър е.

За миг последва мълчание.

— Бартоломю Георгиевич! Мина доста време. В Москва ли си?

— Не, Иги, обаждам се от Щатите. Как са нещата с ФСБ?

Фьодоров въздъхна.

— Има една поговорка във вашата страна, която идеално пасва на ситуацията: колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.

— Така си е. Има една дреболия, която бих искал да обсъдя с теб, ако имаш минутка?

— Както винаги, ще ти помогна — стига да мога. Казвай.

— Преди няколко дни тялото на немски физик беше открито тук, в Щатите. Бил е убит през четиридесет и осма и тялото му е останало скрито досега. Работил е върху германския проект за бомбата и аз лично дадох разрешение да имигрира в САЩ. Когато намериха тялото, аз поисках от отдела за разследвания да ми дадат пълно досие за него, най-вече за да задоволя собственото си любопитство.

— Научи ли нещо интересно?

— Малко, но това, което ме порази, е колко бързо получих информацията. Вашите архивни служби ни отговориха за един ден.

— Един ден? С какво ги подкупвате? Аз трябва да чакам седмици преди да получа доклад.

— Бързата реакция учуди и нас. Просто те бяха провели идентично разследване за някой друг, така че информацията вече е била готова.

— Това е невероятно съвпадение.

— Старите инстинкти ми подсказват, че не е само съвпадение. Искам да разбера кой се е интересувал от информацията. Доколкото ми е известно, новината е изцяло местна и не е била предадена от никоя от електронните агенции.

— А и нашите архиви не са толкова достъпни за запитвания, колкото е примерно вашата библиотека на Конгреса. Какво е името на немския физик?

— Йохан Волф — отговори Купър.

— Ще видя какво мога да намеря.

— Благодаря ти, Иги.

25 юли

Москва, Русия

Беше късно, но Лара Авакум реши да добави няколко бележки в дневника на проекта преди да си тръгне. Гореше от вълнение за това изследване и за пръв път от години загуби представа за времето, докато работеше.

Кликна върху иконката на текстовата програма и компютърът й веднага я зареди. Американският „Гейтуей“, купен от Орлов, беше най-мощният компютър, който някога беше използвала, а беше толкова малък в сравнение с древните колоси, които заемаха цяла сграда в „Свердловск 23“.

В ъгъла на екрана се появи малък прозорец с анимиран образ на Алберт Айнщайн, който допи кафето си, безгрижно хвърли чашата настрани и махна за поздрав.