Фон Хайсен потупваше дланта си с камшика.
— Оберщурмбанфюрер, бих могъл да ви задам същия въпрос — отвърна Ронкали и също излезе от колата.
— Надявам се, че не сте намислили да изведете тайно тези деца от Турция — учтиво каза есесовецът, вторачен в трите деца на задната седалка. — Опасявам се, че властите, чийто представител съм аз, имат сериозни съмнения във валидността на документите им, както и много въпроси за начина, по който са се озовали в Истанбул.
Стомахът на Ариел се сви на топка от страх. Взираше се в очите на убиеца, който погуби баща му. Още не знаеше, че и майка му е мъртва. Ненавиждаше този немец с цялата си душа.
— Бих очаквал Райхът да има по-важни занимания от имиграционните проблеми на няколко деца — поклати глава Ронкали.
— Какво става тук?! Трябва вече да отплаваме! — развика се със силен испански акцент ниският плещест капитан, който слизаше по подвижното мостче.
— Капитане — веднага каза Фон Хайсен, — тези еврейски деца са под попечителството на германската държава. Ако ги качите на борда, ще бъдете обвинен в отвличане. Съмнявам се, че във фирмата, която притежава кораба, ще се зарадват на спирането му от плаване още в следващото пристанище.
— Капитане, оберщурмбанфюрерът се заблуждава — възрази Ронкали. — Тези деца са католици и са под попечителството на манастира на Сионските сестри в Истанбул.
Той вече вадеше кръщелните свидетелства и паспортите от куфарчето си.
Капитанът погледна документите и вдигна рамене.
— Синьор, ако има проблем, няма да си навличам неприятности.
Обърна гръб с намерението да се върне на кораба и Фон Хайсен се подсмихна.
С три крачки Мордекай Хершел пресрещна капитана, преди да е стъпил на мостчето.
— Капитане, документите им са напълно валидни, а германските власти нямат никакви правомощия в това турско пристанище.
Извади дебела пачка турски лири от джоба си. Очите на капитана блеснаха, изгледа парите, озърна се към децата и пак присви очи към пачката.
— Качете ги — заповяда накрая. — Отвързваме въжетата след десет минути.
Ариел стъпи на палубата с ръка в джоба — проверяваше за стотен път дали не е изгубил картите, които бяха толкова важни за баща му.
Рим, 1944 година
— Gloria in excelsis Deo. Et in terra, pax hominibus bonae voluntatis…
Еудженио Пачели, вече папа под името Пий XII, четеше от служебника по литургия „Missale Romanum“, която един от секретарите му държеше пред него.
— Генерал-майор Уилям Донован, за доблест в сраженията, писмената и делата, които спомагат за разпространението на вярата, закрилят и възвеличават Светата църква — обяви тържествено друг от секретарите.
Той поднесе на Светия отец червена кадифена възглавничка, насред която сияеше осемлъчевата звезда от злато и бял емайл на Големия кръст на Ордена на свети Силвестър. Една от най-престижните награди, връчвани от папите, с която бяха удостоени по-малко от сто души след учредяването й през 1841 година от папа Григорий XVI.
Назначеният от Рузвелт началник на Управлението на стратегическите служби пристъпи напред. След време американското външно разузнаване, засега правещо прощъпалника си, щеше да стане известно в цял свят като ЦРУ. Свадливият стар генерал склони глава и Пий XII сложи на шията му златната верига на ордена.
— Това е огромна чест, Ваше Светейшество. Благодаря ви — изрече Донован и целуна пръстена на папата.
— Удоволствието е изцяло наше. Наградата е съвсем заслужена.
Алберто Феличи ръкопляскаше учтиво заедно с всички присъстващи. Орденът скрепяваше близката връзка между Ватикана и бъдещото ЦРУ, която щеше да се окаже много трайна. Всичко започваше да се подрежда. Новият папа се бе съгласил с неговите финансови препоръки и основаната наскоро Ватиканска банка имаше несравнимо преимущество над всички останали — не подлежеше на външен одит. Като член на съвета на директорите Феличи се сдоби с неизмерима лична власт. А като посланик на Ватикана за връзка с управлението на Донован ставаше още по-могъщ. Власт и влияние, от които Феличи смяташе да се възползва напълно при срещата с Донован в римския му щаб по-късно същия ден.
— След идването на Хитлер на власт, най-голямата заплаха за Съединените щати си остава комунизмът! — дрезгаво натърти Донован.
Прякорът му Дивия Бил беше широко известен, в момента той също не беше настроен за компромиси. Феличи кимаше. Войната в Тихия океан още не бе стигнала до ужасяващия си завършек в Хирошима и Нагасаки, но вече се виждаше краят на войната с Германия. Новата заплаха ставаше все по-явна. Тепърва щеше да се спусне „желязната завеса“, разделила Европа на две. Ако искаха да успеят в борбата на Щатите и Ватикана срещу комунизма, най-важните нацистки разузнавачи и учени трябваше да бъдат измъкнати тихомълком от Германия. Помощниците на Донован вече бяха съставили строго секретен списък.
Читать дальше