Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

В бутика вече не влизаха клиенти, Рамона нямаше какво да прави, освен да се страхува за живота и на Леви, и на децата. Слушаше радиото и не вярваше на ушите си.

— По улиците са се наредили безброй хора в очакване на фюрера — ликуващо бърбореше говорителят. — Във всеки град знамето с пречупения кръст се развява величаво над кметството и други обществени сгради.

Големият шестколесен мерцедес на Хитлер прекоси моста над река Ин при Браунау в три часа и петдесет минути следобед на дванайсети март, придружен от тежковъоръжен конвой.

— Хората приветстват шумно германския канцлер, докато минава през Линц на път за Виена — редеше думите неспирно говорителят по радиото, — където очакваме на Площада на героите да се съберат повече от половин милион души.

Рамона се питаше изумено как е възможно австрийците да са толкова глупави.

Откритият мерцедес навлезе бавно на площада зад военния оркестър, свирещ бодър марш. Хитлер се изправи и изпъна дясната си ръка нагоре. Тълпата пощуря.

— Зиг хайл! Зиг хайл! Зиг хайл!

Простият ритъм на воплите отекваше зловещо от стените на двореца на Хабсбургите. Огромни червено-черни знамена със свастика се вееха над двореца и кметството, висяха от фасадата на хотел „Империал“ и градския театър. Гъмжилото още ревеше приветствието си, когато Хитлер излезе на балкона на двореца, подпря се на парапета и огледа морето от хора долу. Той си беше у дома. Застана пред микрофона и вдигна ръка. Огромната тълпа се смълча.

— Преди години напуснах тази страна, понесъл същата несломима вяра, която и днес изпълва сърцето ми! Можете да си представите от какви чувства преливам в този миг, когато след толкова години сбъдвам вярата си.

Думите му кънтяха навсякъде из площада. Млади жени се разплакаха, истерията отново обзе множеството.

— Зиг хайл! Зиг хайл! Зиг хайл!

Тътенът на думите не отслабваше, а Хитлер стоеше тържествуващ над града, където преди четвърт век бе бродил по улиците небръснат и само мръсното палто го пазеше от режещия зимен вятър. Продаваше рисувани от самия него картички за няколко жалки монети, чакаше за канче супа в благотворителните кухни, докато други се наслаждаваха на шампанско и на творбите на Моцарт и Хайдн. Виена… перлата в короната на Австрия. Тук Хитлер бе опознал евреите и се бе отвратил от тази зла раса. Те бяха като личинки, гъмжащи по труп. Вярваше, че няма гнусотия, в която да не са замесени. Невинни момичета християнки, съблазнени от противни кривокраки чифути. Тъкмо евреите бяха злите духове, отклоняващи хората от правия път. Пак си каза, че трябва да бъдат изтребени. И това щеше да бъде сторено. Скоро Адолф Айхман щеше да пристигне във Виена, за да изпълни заповедите му.

Разтрепераната Рамона изтри сълза от бузата си и изключи радиоапарата. Заключи бутика и се качи в апартамента, за да вземе молитвения си шал.

Тикал, Гватемала

Леви чуваше пронизителните крясъци на маймуни нагоре по брега, но на пътеката зад него не се появяваше нищо.

Може и да му се е сторило. Пак тръгна към несигурния въжен мост над разпенената вода, деляща селото на маите от развалините на Тикал.

— Отдавна не сме се срещали, професор Вайцман.

От гъсталака вдясно излезе Роберто Арана с привичната червена кърпа над набръчканото лице. Протегна ръка засмян.

— Не знаех дали получаваш съобщенията ми — каза Леви, докато следваше шамана по моста и внимаваше краката му да не хлътнат в пролуките между дъските. — Ти ли вървеше подире ми?

Роберто завъртя глава.

— Дебнеше те ягуар.

Внезапно в джунглата се разнесе рев, от който тръпки полазиха гърба на Леви. Наистина беше ягуар.

— Не се плаши — продължи Роберто, — млади воини от селото ще те придружат на връщане. А твоите съобщения… Професоре, търсеното от тебе е останало скрито много столетия. Кодексът и останалите статуетки ще бъдат намерени, когато му дойде времето. Но старейшините предчувстват, че това време наближава. Имат да ти кажат нещо.

Сърцето на Леви затуптя по-бързо.

— За кодекса или за статуетките?

— Ако разгадаеш каквото чуеш от тях, ще откриеш и каквото древните са искали да откриеш.

Леви тръгна след шамана по тясната пътека в джунглата на другия бряг. Скоро стигнаха до голяма поляна при реката, около която бяха пръснати десет дървени къщи с тръстикови покриви. Димът от огньовете се стелеше към буйната река. Предишната вечер жените от селото бяха накиснали царевични зърна в сок от зелени лимони, за да омекнат. През деня ги стриха и замесиха традиционното тесто маса . Почернели гърнета висяха над пламъците, а до тях се загряваше мазнината в големите тигани комалес за питките. Приятна миризма се просмукваше към гъсталака наоколо — пилешко, задушено с люти чушлета. В светлината от огньовете някои от по-младите жени още работеха на тъкачните си станове. Под сръчните им ръце платовете за пъстрите пончо се удължаваха видимо. Всяко градче или село в Гватемала се отличаваше по своеобразието на своите трахес — тук ярките оттенъци на червеното и жълтото се съчетаваха чудесно с ромбовидни шарки от синьо и изумрудено.