Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

— И за какво ви е да вечеряте с прислугата? — подхвърли Фон Хайсен, докато пак пълнеше чашата си.

— Щурмбанфюрер, ако човек иска да разбере йероглифите на маите, длъжен е да вникне и в културата, която ги е създала. Бездруго смятам за чест да споделя храна с тези хора. Могат да ни научат на много неща.

— Това си е ваше мнение, Вайцман. Щом толкова искате да се тъпчете с боб и банани, няма да ви спирам. Но не е зле да напомните на техния главатар, че още не са ми изпратили онова момиче, което му посочих. Казва се Ици или нещо подобно… — Фон Хайсен вече заваляше думите. — Вайцман, ние — германците, сме потомците на висшата раса. Напомнете му и това.

Леви се обърна рязко, за да не даде воля на гнева си. В извратения свят на Фон Хайсен и Химлер древните черепи незнайно как се оказваха доказателство за принадлежност към висша раса, но днешните наследници на маите оставаха извън нагласените изчисления. Той прекоси пистата и когато стигна до пътеката в джунглата, спря да успокои дишането си. Нямаше смисъл да спори с Фон Хайсен, дори когато беше трезвен, камо ли да се кара с него, когато спиртът се е развихрил във вените му.

Селото беше отдалечено на почти три километра от развалините, но преди да е извървял и петстотин метра, Леви долови, че някой го следи. Озърна се, но виждаше само няколко гласовити маймуни и чуваше само крякането и писукането на пъстри птици, а пътеката изглеждаше пуста. Половин час по-късно стигна до буйната бучаща река. Доближи несигурния наглед въжен мост над водата. В сумрака не се виждаше добре, но пак усети движение стотина метра зад гърба си. Шмугна се в храстите до пътеката и зачака.

Виена, март 1938 година

Още беше тъмно, когато звънът измъкна канцлера Фон Шушниг от унеса на изтощението. Напипа бутона на лампата върху нощното шкафче и погледна часовника — пет и половина сутринта.

— Шушниг на телефона.

— Моля да ме извините, хер бундесканцлер — каза началникът на полицията, — но германците затвориха границата при Залцбург. Спряно е и движението на влаковете, освен това ми докладваха, че от германската страна на границата се струпват войскови части.

Фон Шушниг му благодари и остави слушалката върху апарата. Уморено стъпи на пода и се запъти към банята. След час неговият черен мерцедес навлезе на Балхаусплац. В лъчите на фаровете се мяркаха редки снежинки.

Зайс-Инкварт, млад пронацистки настроен адвокат, го чакаше в иначе необичайно притихналата сграда на канцлерството. Той започна безцеремонно:

— Хер бундесканцлер, провеждането на този референдум беше груба грешка.

— На избирателите бе зададен въпросът дали искат свободна и независима Австрия, трябваше само да отговорят с „да“ или „не“ — остро отвърна Фон Шушниг.

— Хитлер е вбесен. Той смята това за предателство, за отказ от поето задължение.

— Изглежда имате пряк достъп до висшите кръгове в Берлин — отбеляза канцлерът вече с леден тон.

— Живеем в трудни времена. Аз само се опитвам да постигна възможно най-добрия резултат за австрийския народ.

— Всички се опитваме. А като говорим за поети задължения, не съм забравил, че с хер Хитлер се бяхме споразумели той да зачита независимостта на Австрия.

— Той държи на думата си, хер бундесканцлер, но с едно условие.

— И какво е то?

— Вие подавате оставка, а аз заемам вашия пост — отсечено каза Зайс-Инкварт, но лицето му остана неразгадаемо.

— Друго няма ли? — изръмжа Фон Шушниг.

— Уверявам ви, че това решение би предотвратило голямо кръвопролитие. Всичко е само за доброто на австрийския народ.

— Както вие си го представяте. Скоро ще ви уведомя за решението си.

Младите жени в подземието на главната телефонна централа във Виена не биха могли да се съмняват, че се задава много важно събитие. Вече три часа свързваха президента и бундесканцлера с мнозина от най-влиятелните хора в Австрия и цяла Европа. Малко след пладне и Фон Шушниг, и президентът Миклас се бяха примирили с неизбежното.

Канцлерът гледаше премрежено през прозореца на кабинета си към заснежения двор. Умуваше нерадостно, че може би сбърка с решението да върне на постовете им висши офицери от полицията, известни с нацистките си възгледи. Техният началник го предупреди, че вече не може да разчита на полицията в собствената си страна. Военните бяха готови да се сражават, но Фон Шушниг знаеше, че накрая ще бъдат прегазени. Не можеше да прахоса напразно живота на толкова много млади австрийци. Самият той увери преди малко президента, че е по-добре да се подчинят на ултиматума на германския фюрер.