Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

— Благодаря, Том. Майка ти вкъщи ли си е?

— Кой е, Том? — извика майка му от кухнята.

— Отец Кортни, мамо.

Тя се втурна в дневната, като бършеше брашно от ръцете си и развързваше престилката си.

— О, извинявайте за бъркотията, отче. Седнете, моля. — Елънър Шуайкър припряно вдигна ръкоделието си от стария диван, малко смутена, че свещеникът я заварва в друго облекло, освен единствената й хубава рокля, която пазеше за неделя.

— За нищо, Елънър, за нищо. Няма да се бавя. Просто обикалям, наглеждам паството си. — Рори Кортни се държеше достъпно и Том с нетърпение очакваше посещенията му. Свещеникът винаги успяваше да намери време за малко футбол на ливадата отзад. Това донякъде облекчаваше болката от липсата на бащата, която момчето изпитваше от дълго време.

— Ще пиете ли кафе, отче?

— Може би следващия път, Елънър. Чудех се дали Том ще бъде свободен идната неделя следобед. Можем да слезем до реката — намерих едно страхотно местенце, където ще можем да промиваме пясъка за злато.

— Не знам как се прави това, отче — неловко отвърна Том.

— Аз знам и ще те науча. Само си вземи гумените ботуши, аз ще взема останалите неща, които ни трябват.

— О, много мило от ваша страна, отче — признателно отвърна Елънър Шуайкър. — Аз пък ще ви приготвя нещо да си вземете за обяд.

— Благодаря, Елънър. Ще се отбия сутринта след службата — обеща той и стана.

— Чао, отче. — Том и майка му изпратиха свещеника от верандата.

Големият стар буик на отец Кортни вдигаше облаци прах, докато се спускаше по склона.

Зимното слънце бе достигнало зенита си над гъсто залесената планина. Буикът леко се раздруса, когато отец Кортни прекоси поляната и спря до брега на бързотечащата река. Придошли от ранните дъждове, студените и бистри планински води клокочеха сред скалите.

— В тая река наистина ли има злато, отче? — развълнувано попита Том, докато дъвчеше една от кифличките, които майка му беше изпекла рано сутринта.

— Непременно.

Момчето помогна на отец Кортни да извади багажа: лопата, кирка, две кофи, яркосин пластмасов леген с малко сито и странна продълговата кутия с улеи, дълга около метър и двайсет, направена от лек алуминий.

— Какво е това, отче?

— Корито за промиване на злато. Помогни ми да го сложим на място.

Том последва отец Кортни на отсрещния бряг. Тоя нов свещеник, помисли си хлапакът, наистина му харесваше.

— Златото е по-тежко от чакъла, затова потъва на дъното, докато чакълът се премята през всеки от улеите и пак се връща в реката. — Отец Кортни постави два големи камъка от двете страни на коритото, за да го закрепи, вдигна лопатата и даде кирката на Том. Момчето широко се усмихна и въодушевено замахна с инструмента. Редуваха се да ринат и разравят и след десет минути усилена работа двете големи кофи бяха пълни с чакъл.

— Най-важното е да не сипваш прекалено много чакъл в ситото, иначе той ще прелее от другия край заедно със златото. Винаги трябва да виждаш ръбовете на улеите — поясни отецът, като бавно изсипваше чакъла в горния край на коритото. Водата го отнасяше, оставяйки утайката.

— Добре, Том, сега да видим дали сме забогатели — рече отец Кортни, ухилен до уши, и напълни една тавичка с черната утайка.

Като държеше тавичката точно под водата, той леко започна да я разклаща, за да вдигне по-леката материя на повърхността, и после я изля от съда. Изведнъж на дъното на тавичката проблесна нещо жълто.

— Отче! Вижте! — посочи Том.

Свещеникът извади зрънцето от черния пясък. Макар че беше голямо колкото грахово зърно, за Том то беше едва ли не самата златна жила.

— Видя ли, Том, казах ти, че тук ще намерим злато!

Това бе единствената „буца“ злато за деня. След още два часа извадиха от тавичката петнайсетина грама златни люспи, които отец Кортни сложи в пластмасово шишенце. Том беше на върха на щастието.

— Знаеш ли да шофираш, Том? — попита отчето, когато натовариха колата.

Момчето поклати глава.

— Е, качи се отсам и ще можеш да покараш на връщане. — Отец Кортни отвори лявата врата.

Том стъпи на стъпалото и се вмъкна зад белия бакелитов волан с лъскав хромиран клаксон.

— Хубава кола, отче.

— Харесва ти, Том, нали? Хвани волана — каза той и го прегърна.

Така пътуваха около километър и половина от речния бряг. Том маневрираше около дупките и локвите, ухилен до уши.

— Ако искаш, ще те науча да караш. След службата в неделя обикновено съм свободен.

— Мерси, отче. Страхотно — с блеснали очи отвърна момчето, когато отец Кортни пое волана. Вълнението му се превърна в смут, когато свещеникът свали едната си ръка от волана и започна да го гали по вътрешната страна на бедрото.