А. Хартли: Маската на Атрей

— Не. Не. Не.

Вратата между неподвижните пингвини и тюлени зееше широко отворена и отвътре към коридора струеше светлина. Това беше единствената врата в тази част на сградата. Дебора се вторачи в светлия правоъгълник и в същия миг осъзна, че чува нещо далечно и равномерно. Звънене. Тя схвана и изключи мобилния си телефон. Звукът спря.

Ричард живееше в съседната сграда още от основаването на музея. Всъщност, въпреки че не всички знаеха това, къщата му беше по-стара от музея, който бе пристроен към нея по-късно, по негово желание, преди тридесет и пет години — личен негов подарък за града. Близо две десетилетия той ръководеше музея сам, но значителното му богатство, както и големият ентусиазъм не се бяха оказали достатъчни — така че през последните години бе връчил юздите на неколцина професионални музейни работници. Дебора беше третият. Ричард я харесваше, имаше й доверие и вероятно я обичаше бащински.

Трупът.

Тя мина през зеещата врата, която отделяше личния му свят от музея. Той я пазеше като стар питбул и при абсолютно никакви обстоятелства не я оставяше отворена. Сърцето й започна да бие като обезумяло.

— Ричард! — извика Дебора.

Тя прекоси всекидневната, кухнята, библиотеката и трапезарията, но не го видя. Качи се по широкото централно стълбище с извити дълги и тънки махагонови перила, като продължаваше да го вика. Надникна в кабинета му, в спалнята за гости и в банята към нея. Ричард възнамеряваше да превърне тази стая в библиотека, но все отлагаше — помещението беше пълно със спомени от живота му на семеен мъж. Съпругата му беше починала преди девет години и Дебора се съмняваше дали изобщо е изхвърлил нещо нейно. Тя погледна в дневната на горния етаж, където дотогава не беше влизала, погледна и в килера до кухненския асансьор, който Тоня използваше, за да му носи храна, когато Ричард беше потиснат — а това напоследък се случваше често — и спря пред спалнята му.

Почука на масивните двойни дъбови врати.

— Ричард! — извика тя. — Аз съм. Отвори, инак ще вляза.

Гласът й прозвуча овладяно, може би малко по-силно от обикновено, но не пронизително, нито пък паникьосано.

После натисна дръжката. Вратата се отвори.

Спалнята беше празна, а леглото оправено. От Ричард нямаше следа. Дебора погледна в банята и сетне излезе на площадката пред стълбището и отново го повика. За пръв път, откакто беше поела работата, нахлуваше в личните му владения, но стеснителността сега нито беше необходима, нито уместна.

Постоя така няколко минути и се върна в спалнята. Беше напълно озадачена. От Ричард нямаше абсолютно никаква следа.

Като се има предвид какво се боиш, че би могла да намериш — обади се вътрешният й глас, — би трябвало да се успокоиш, че не намираш нищо.

Безпокойството й обаче не намаля.

Седна на твърдото легло и огледа стаята, която благодарение на Тоня беше в безупречен ред. До телефона на нощното шкафче съзря купчина листа. Ричард беше написал нещо с разкривения си почерк. Всичко останало беше чисто и спретнато. Мебелите бяха подбрани с вкус. Книгите в огромната библиотека на стената стояха в идеален ред, изчистени от праха.

Дебора прехапа устни и се наведе да прочете надрасканото върху листа на нощното шкафче. Беше една-единствена дума, оградена няколко пъти и придружена от два въпросителни знака: „Атрей??“.

Тя се втренчи в думата и в паметта й започна да се оформя някакъв неясен литературен образ, но го прогони — нямаше време.

Къде е Ричард, по дяволите?

Тя подпря с ръка главата си и в същия миг мерна нещо, наполовина скрито под широкото легло, сякаш подритнато неволно отдолу. Протегна ръка и го взе. Леко вдлъбнато керамично парче, подобно на част от кръгла делва или ваза. Имаше и рисунка. На пастелнотюркоазен фон бе изобразен женски профил. Очите — изрисувани големи и с форма на бадеми, а косите черни и къдрави. Наподобяваше донякъде съвременна рисунка, но излъчваше неописуемо странен финес, непозната грациозност, енергия и жизненост. Дебора го вдигна към светлината и поглади с пръсти повърхността. Парчето беше от счупен старинен съд.

Не можеше да бъде причислено към нито един период от северноамериканската история — и все пак напомняше нещо. Опита се да го съпостави с познатите групи керамични предмети, които бе изучавала. Но това беше различно. Древноегипетско? Не. Образът беше твърде жизнен, а лицето особено кокетно. Вероятно беше от същата епоха, но… Дебора не беше сигурна. Месопотамско? Асирийско? Не. Но ако беше толкова старо, какво правеше там? В музея нямаше експонати от античността. Тя го погледна отново. Може би беше гръцко.