А. Хартли: Маската на Атрей

— Чуй ме, глупава жено! Трябва да се върнеш…

Тя затвори и изключи телефона.

Движението по шосето не беше натоварено. За по-малко от десет минути Дебора стигна до Десета улица и се отправи към Пиедмонт. Съзнанието й вече се подготвяше за сън и изключваше зона след зона, сякаш прекъсваше електрически релета. Когато спря на чакълестата алея, специално поддържана за обитателите на жилищната сграда „Бей Корт“, тя вече беше на автопилот. Слезе от колата, заключи вратите, провери пощенската си кутия и влезе в апартамента си.

Светлината на телефонния секретар я изтръгна от унеса. Мигаше в червено и я разсъни. Дебора вече беше изслушала съобщенията си по телефона по време на благотворителния прием, но явно някой я беше търсил през последния един час. Ричард? Тя се смръщи, натисна копчето и продължи към спалнята, за да си вземе четката за зъби.

— Там ли си?

Замръзна. Отново онзи глас. С британския акцент. Пак беше сбъркал номера.

Но това е малко вероятно…? Преди минути се обади на мобилния ти телефон.

— Ако си там, вдигни слушалката.

Тя стоеше неподвижно. Гласът звучеше агресивно. Последва въпросително мълчание, после се чу изщракване и сигнал „свободно“. Апаратът изпиука, избръмча и млъкна. Дебора гледаше, без да помръдва. Нещо в гласа определено я обезпокои, макар че не можеше да определи дали акцентът, безцеремонността му или фактът, че човекът не се представи.

Дебора Милър обаче не се плашеше лесно или поне така си мислеше. Сви рамене — както бе реагирала и на непохватните опити за сближаване на Харви Уебстър — и се приготви да си легне. Утрешният ден щеше да бъде натоварен и остатъкът от будното й съзнание изброи задълженията й, докато гасеше лампата на нощното си шкафче и лягаше под завивките. Слава богу, беше оставила включен климатика.

Ричард искаше да контролират изкъсо новите дарения, които бяха получили. На Дебора й предстояха разговори с „Атланта Джърнъл Конститюшън“, а после работа по подготовката на келтската изложба. Щеше да поиска среща със служителите на фирмата за кетъринг и да преговаря за отстъпка в заплащането, тъй като след приема беше почистила почти всичко сама — включително трябваше да изтърпи и гнева на Тоня, неотдавна назначената чистачка на музея. Разправията с некадърните уредници на банкети щеше да бъде нищо в сравнение с компетентната по всички въпроси Тоня.

Тоня беше бдителна, надменна, нахална, агресивна и язвителна жена — странни качества за чистачка на средна възраст. Дебора си даваше сметка, че такова държание, както и собствената й неловка реакция към него, някак са свързани с факта, че Тоня е умна, образована и чернокожа, но не беше сигурна по какъв начин. Все едно. Не й се мислеше. Представяше си упреците защо местните големци, всичките бели , са направили такива поразии на хубавия, чист под във фоайето…

Дебора сънено се усмихна на идеята за новата келтска изложба — шотландски и ирландски кръстове, илюстрирани ръкописи и накити, събирани четири века. Допреди две години не биха си позволили да я уредят. Тя продължи унесено да се усмихва и задряма.

Събуди я неочакваният звън на телефона, прозвучал като сирена. Дебора седна в леглото, задъхана, объркана и озадачена. За миг помисли, че се звъни на вратата и се приготви да стане, но успя да се съсредоточи. Беше тъмно и радиочасовникът до леглото й показваше три часа. Ако беше будна, щеше да остави телефонният секретар да отговори, но зашеметена и замаяна от съня, тя машинално вдигна слушалката.

— Да?

— Защо не си в музея? Трябва да се върнеш.

— Какво? — Дебора се обърка за миг, но след това съобрази, че чува същия глас. — Кой се обажда?

— Трябва да се върнеш! — повтори гласът със същия напор, както преди. — Не им позволявай да го вземат!

— Какво да вземат?

— Трупа!

— Ако още веднъж ми се обадите, ще съобщя на полицията. Ясно ли е?

Тя прекъсна връзката, легна, като все още стискаше слушалката, вторачи се в тавана и зачака безпокойството й да премине.

Труп?

Полежа няколко минути, наблюдавайки как цифрите се сменят на светлия екран на часовника, без да може да заспи. Като че беше изпила голяма чаша еспресо и усещаше как кофеинът плъзва по вените й. Страстните кафеджии в музея казваха „надрусах се“.

— Наистина съм надрусана…

Релетата й постепенно започнаха да се включват и съзнанието й отново се зареди с енергия. Главата й сякаш се изпълни с електричество. Дори усети мириса му в нощния въздух — като мирис на мълния.