А. Хартли: Маската на Атрей

Германците не спряха. Вместо да сменят позициите си, да се прегрупират, да се окопаят и да ги обстрелват с далеч по-мощните си оръжия, те очевидно искаха само да минат, сякаш отчаяно се мъчеха да се движат и да напредват. Американските „Шърман“-и се наредиха в права линия, опитвайки се да поразят фланговете им. Немците обаче не предприеха нищо, за да отвърнат на маневрата и продължиха на юг, оголвайки отстрани и отзад чудовищния „Ягпантер“, който вероятно би се справил с целия взвод, ако се бе обърнал и ги бе допуснал да се приближат до него. Във всичко това нямаше логика. Още повече, когато сражението беше започнало да се обръща в полза на съюзниците, германците плътно бяха обградили този единствен камион, и го пазеха така, сякаш бяха твърдо решили да се уверят, че ако нещо изобщо оцелее, това ще бъде очуканият, малък „Опел“.

— Да видим дали си заслужаваше — каза Мълигру.

Танкистът Том Морис развърза платнището от каросерията на камиона. Лицето му беше бледо, а очите му широко отворени от стъписване пред странната престрелка.

Мълигру се прехвърли горе и прекрачи младия германец, който се беше опитал да ги задържи с картечница, докато обстрелваха камиона с патрони тридесети калибър.

Вътре имаше някакви странни неща, както и голям сандък, щампован с германския орел и свастиката. Мълигру използва кирката от танка си и повдигна капака, който се напука и разцепи. Отмести го и се вторачи изумено в съдържанието на сандъка.

Какво е това, по дяволите?

— Какво има там, Андрю? — попита Морис. — Какво виждаш?

— Не знам — отвърна Мълигру с дрезгав от стъписване и като че от страх глас. — Нямам представа. Нещо откачено.

— Какво?

— По-добре извикай военната полиция. Веднага.

Въпреки тежката битка, труповете и мъката, заместила първоначалния ужас, Мълигру не помръдна от камиона. Когато линейките пристигнаха да приберат мъртвите, той още стоеше там и гледаше втренчено като хипнотизиран.

В днешно време

Едрият мъж се облегна на стената, като не отместваше внушителния си крак, с който небрежно подпираше вратата.

— Вие сте поразителна млада дама, госпожице Милър — провлечено каза той.

Очите му бяха като цепки върху свинско лице и влажният му език се подаваше през дебелите, разтворени джуки.

— Знам — отвърна Дебора.

Тя беше висока точно метър осемдесет и два. Тялото й имаше формата на лула. Рядко я наричаха привлекателна. Никога красива. Но често чуваше „поразителна“. Преди години би останала поласкана. Това обаче беше отдавна. Тази вечер, след седмици уморителни планове и днешния ден на светски усмивки и раболепни разговори, Дебора беше прекалено уморена, за да бъде учтива дори с Харви Уебстър, изтъкнатия член на Сдружението на бизнесмените християни в Атланта и шеф на финансовия съвет на музея. Минаваше полунощ и тя искаше да се прибере вкъщи.

— Много поразителна — повтори Уебстър и протегна ръка към талията й.

Тялото му беше като на жаба, кожата му беше подпухнала и увиснала като изпуснат балон, пълен до половината с вода и разпльокан.

— Господин Уебстър — каза тя, поглеждайки нашарената със старчески петна ръка, плъзгаща се към нея. — Мисля, че това няма да бъде разумно.

„И вероятно ще повърна, ако ме докоснеш“ — помисли Дебора.

Ръката му се поколеба, сякаш той реши да изтълкува отказа й като престорена свенливост и после отново се насочи към тялото й.

Тя се дръпна.

— Господин Уебстър — уморено се усмихна Дебора. — Моля ви.

Той смени тактиката. Похотливото му хилене се превърна в по-човешка усмивка и ръката му се вдигна нагоре в театрален жест, че се предава.

— Не исках да ви обидя. — Усмивката му стана широка колкото вратата, която беше препречил. — Надявах се, че можете да ми покажете музея сега, след като всички си отидоха.

Печелеше време. Беше странно един шестдесет и пет годишен мъж да излъчва самодоволството на обикновен гимназиален глупак. Самодоволство и заплашителност.