А. Хартли: Маската на Атрей

Ричард Диксън беше основателят на музея, главният колекционер, най-големият източник на финансиране и пътеводната му звезда. Той беше работодател на Дебора, неин наставник и приятел. В редките моменти, когато беше достатъчно откровена пред себе си, за да го признае, той й беше близък като баща. Родният й баща беше починал от инфаркт, когато тя беше тринадесетгодишна.

Точно преди двадесет години.

Много често, докато Дебора се опитваше да модернизира малкия музей, издърпвайки го в двадесет и първи век и принудена да се справя с проблеми като Харви Уебстър, Ричард Диксън беше единственият, който й вдъхваше сили. Сега внезапно, докато стоеше сама посред нощ във фоайето на музея, нищожна под кокалите на тиранозавъра и осветена само от слабата светлина на витрините с новите експонати на североамериканските индианци, Дебора се запита колко още ще издържи Ричард.

И какво ще правиш, ако него го няма? Защото изминаха двадесет години и още не си превъзмогнала смъртта на баща си. Поне не напълно.

Тя потрепери.

— Не трябва да пия на подобни приеми — каза си на глас. — Ставам сантиментална.

Огледа се, като се опитваше да прецени дали има още нещо, което трябва да направи тази нощ. Паспортът й все още беше в служебния сейф, където го беше сложила, след като изпрати по факса данните на организаторите на изложбата за келтите — в случай че реши да напусне страната с няколко ценни предмета, скрити под блузата… Но за това — утре. Нямаше защо да бърза.

Дебора се зае да прегледа пощата, като отделяше съобщенията за сметките от рекламните брошури, както и пликовете, предназначени за нея и за Ричард.

Една трета от купчината отиде в кошчето за отпадъци. Писмата до нея можеха да почакат, а и адресираните до Ричард не изглеждаха по-спешни. В ъгъла на един от пликовете имаше малка триъгълна маска. Несъмнено беше писмо за помощ от някоя местна театрална трупа. Ричард получаваше десетки такива молби на седмица. Отговаряше на всички, освен на съвсем неизвестните и на най-глупавите, и често откликваше със значителни дарения. Дебора се усмихна уморено и снизходително, сложи писмата в чантата си и започна да заключва вратите. Сутринта щеше да ги прочете.

Тя включи алармата, набързо огледа оградения с грамадни южни магнолии паркинг и се приготви да излезе в жегата навън. Беше юни, почти разгарът на лятото в Атланта и нощите бяха знойни. Дебора спря на вратата. През последните няколко дни край музея се навърташе бездомен мъж — много възрастен, но с ясни и интелигентни очи и мърмореше на някакъв непознат език. Предишния ден той отново се спотайваше на паркинга, докато Дебора заключваше. Въпреки горещината беше облечен в дебело палто и очите му я следяха с изнервяща съсредоточеност.

Но от него нямаше следа, както впрочем и от грижливо измития ягуар на Уебстър, така че Дебора излезе в задушната нощ, прозя се широко и с дълги крачки се запъти към малката си тойота. Въпреки умората и раздразнението, вечерта беше преминала добре.

Тя обаче продължи да мисли за това колко много е остарял Ричард, докато караше на юг през центъра на града. Сградите на офисите все още светеха — постмодерни кули от стъкло и светлина, бликащи от енергия, нови и лъскави като всичко в Атланта, извън нейния музей.

На колко години беше Ричард? Седемдесет и пет, седемдесет и шест? Горе-долу там някъде. И реакциите му ставаха все по-бавни. Затова я назначи — да поеме тя бремето да направи музея известен, докато той постепенно се оттегля в жилището си в съседство с музея, като за него остане само ролята на щедър благодетел. Преди пет години тази перспектива изглеждаше далечна, но сега нямаше начин да се избегне скоростта, с която моментът наближаваше. Те не говореха на тази тема, но тя бе надвиснала над тях осезателно — като уголемяващо се, зловещо, отровно растение. Явно, Ричард губеше сили. Съвсем определено. А… после?

Времето наближаваше. В известен смисъл вече беше реалност. Мисълта за това я потисна.

Дразнещ залп от електронни звуци я стресна и я изтръгна от нежеланите мисли. Мобилният й телефон. Ричард беше решил, че ще бъде забавно тайно да го програмира да звъни с мелодията „Ла Кукарача“. Дебора трябваше да пренастрои отново телефона си или да му го даде на него. Идеята притъпи раздразнението й и я подсети, че той обича да се обажда в такива нощни часове, когато смята, че наоколо няма никого. Ричард си беше тръгнал преди час и половина, като уклончиво бе подхвърлил, че е стар и уморен, а след това крадешком й намигна и я остави на Уебстър и приятелите му. И за това трябваше да му го върне.